Случва се да чуем за нещо, че е “научно доказано”, “теория”, “факт” или “псевдонаука”. Макар и много от нас да имат интуитивно усещане за такива понятия, във философията на науката те са обект на различни интерпретации и обсъждания.
Ето и някои въвеждащи елементи от философията на науката, с които можем да си проправим път в многообразието от твърдения и да разберем по-добре научния процес и ролята на учения в него.
Моделът за трите свята на Моутън
Когато говорим за философия на науката, е добре да започнем с разграничаването й от някои други области на знанието.
В своя труд “За разбирането на социалните изследвания” Моутън предлага един полезен отправен модел за “трите различни свята” на изследванията.
Свят I е този на всекидневния живот и “обикновеното” знание.
Рутинната ангажираност на хората с учене, преживявания и самоанализ водят до натрупването на знание за решаване на различни ежедневни проблеми. Този свят е съставен от обектите на всекидневието ни: отделните хора, групи, социални практики, институции и елементите на физическата среда — с други думи, нещата, които считаме обикновено, че изграждат действителността ни.
Свят II е този на науката.
Тук явленията от Свят I (т.е. всекидневието) се превръщат в обекти за систематично и подробно изследване — тоест, в научни обекти.
Движещият интерес във втория свят е желанието да се изработи истинно разбиране за това как функционират природните и социалните светове.
В тази категория влизат академичните области на социалните, хуманитарните и природните науки, разнообразните методи за проучвания (например качествените спрямо количествените), научните хипотези, модели и теории; както и всички обекти от първия свят.
Свят III е този на философията на науката (или метанауката) и критичните изследвания.
Явленията от втория свят (науката) тук се превръщат в предмет на анализи, които целят да ги критикуват, да разберат техните елементи по-добре, да ги деконструират или да установят какво учените правят в посока на научния напредък като цяло.
Свят III съдържа академични дисциплини като философия на науката, социология на знанието и история на науката; различни методологии, ръководещи научните изследвания (например позитивизъм, интерпретивизъм или критичен реализъм); и всичките обекти от Свят II.
С това разграничение наум, сега можем да насочим вниманието си към философията на науката по-подробно.
Наука за науката
Философията на науката преди всичко се занимава с определението за наука — какво точно е това, какво учените би трябвало да постигнат и как науката се случва на теория и на практика.
Бордиу го формулира така:
“[Метанауката изследва] принципите зад конструирането на обекта на изследване като научен обект и правилата за разграничаване на подходящите проблеми и методите, които да бъдат приложени за разрешаването им и точното измерване на решенията.”
Кийт и Ури го казват още по-директно:
“[Метанауката изследва] какви видове вярвания и проучвания може да се считат за наука: и това е философски въпрос, който не може да бъде избегнат или премахнат от каквото и да е количество социологически, психологически или исторически анализи”.
С други думи, философията на науката — изучаването на науката сама по себе си — се стреми:
1) Да установи какви проблеми учените могат да третират основателно като научни проблеми.
2) Да установи кои начини на разсъждение, концепции и методологически инструменти учените могат основателно да приложат в решаването на такива проблеми.
Когато говорим за резултатите от дадено проучване, ние се намираме в областта на науката. Когато обаче говорим за общите параметри, по които резултатите от което и да е проучване (или действително теориите, на които проучването стъпва) може да бъдат преценени като точни и основателни или отразяващи пропуски и съмнителни, се оказваме в областта на метанауката.
В ежедневието си учените невинаги анализират внимателно своите допускания, концепции, инструменти и теории, които вкарват в употреба, за да разберат по-добре себе си, света около тях или своите проучвания.
Понякога го правят, но често пъти не го — твърде са заети да правят наука, вместо да отделят от времето си да мислят за наука.
Едно последствие на това е, че учените често пъти не осъзнават достатъчно добре различни неща, които приемат за даденост в работата си.
Приетите за даденост допускания, концепции и теории са основна тема за философията на науката.
Много от основните вярвания, на които учените несъзнателно се осланят, за да осъществят дейностите си, принадлежат явно или неявно към две подкатегории на метанауката, известни като онтология и епистемология.
Споровете за истини, заблуди, разграничения между факти и ценности, стандарти за доказателства, обективност спрямо субективност, както и множество други философски и научни концепции и теории, са всъщност спорове за онтология и епистемология.
Онтологията и епистемологията са (всъщност) неделими
Онтологията се занимава с онова, което съществува; тя се интересува от “нещата”. Онтологичните теории предлагат различни начини да анализираме природата на реалността и отношенията между явленията.
Докато епистемологията се интересува какво (и как) можем да знаем за това, което съществува; тя е ангажирана с произвеждането и ограниченията на човешкото знание. Кои методи и инструменти може да бъдат използвани ефективно, за да задълбочим знанията си, както и каква е същността и ролята на научните резултати.
Когато някакъв учен или философ се опита да определи или оцени процедурите, чрез които някакъв обект или процес може да бъде опознат, той се занимава с епистемология. Тя включва и изследването и прилагането на различните мисловни операции (например освен дедукция и индукция, учените понякога прилагат и абдукция и ретродукция).
Както отбелязва философът Нико Райън, едно нещо, което много от феновете на “позитивизма” (или хуманитарите, които се опитват да имитират “точните” науки) не разбират или не оценяват достатъчно, е, че “всяка епистемология съдържа в себе си определена онтология”.
Това значи, че всяка теория за това какво е знанието, как можем да постигнем знанието или какви са ограниченията на човешкото знание непреодолимо съдържа в себе си някакви допускания за природата на реалността, за това кои “неща” може да бъдат изследвани научно и за структурата на обекта, който изследват.
Въпреки това учените понякога се затрудняват да разпознаят как техните неосъзнати вярвания за онтологията — Какво съществува? Как нещата са свързани помежду си? Каква е природата на изследвания обект? — противоречат или подкопават техните осъзнати вярвания за епистемологията и/или използването на методологични инструменти.
Всеки с онтологията си
Въпреки че невинаги се гледат по този начин, много научни въпроси, спорове и обърквания опират в основата си до онтологията, или опитите да се определи и осмисли природата на реалността и на обектите и процесите в нея.
Нерядко учените са се отправяли за зелен хайвер заради своите скрити допускания за онтологията. За философа Пол Файерабенд един класически случай е аргументът с кулата, който е сред основните възражения срещу теорията за движещата се земя.
Аристотелианците приели, че щом камъкът, хвърлен от кула, пада право под нея, това показва, че земята е неподвижна. Те си помислили, че ако земята се движи, докато камъкът пада, то камъкът щеше да “остане назад”, или че обектите щяха да падат диагонално, вместо вертикално. Но тъй като това не става, Аристотелианците счели за очевидно, че земята не се е помръднала.
Ако човек използва древните теории за импулса и относителното движение, теорията на Коперник наистина, изглежда, се отхвърля от факта, че обектите падат вертикално на земята. Това наблюдение изисквало нова интерпретация, за да стане съвместимо с теорията на Коперник. Галилео Галилей успял да промени разбирането за природата на импулса и относителното движение.
Преди разработването на тези теории обаче той трябвало да си служи с ad hoc методи — или да обяснява “провалите” на хипотезите си със странични на тях причини. Или както Файерабенд коментира: “Църквата по времето на Галилео се придържала много повече към разумното, отколкото самия Галилео, и също така вземала под внимание етичните и социалните последствия от доктрината му. Присъдата й спрямо него била рационална и справедлива, и преразглеждането на това може да се случи единствено в името на политичeския опортюнизъм.”
За да изпълнят ежедневната си работа, учените нямат друг избор, освен да приемат — съзнателно или не, едни или други теории за природата на света.
Тъй като, щом приемат, че реалността е устроена по определен начин, тогава те разполагат с основанието да задават и проучват определени въпроси, да използват определени методологически инструменти, да предлагат определени интерпретации на резултатите и да защитават или нападат определени научни изследвания.
Може да приемате теорията за съответствието на истината, — която, накратко, означава, че дали едно твърдение е вярно или грешно, се определя от това дали твърдението точно отразява състоянието на света в действителност — защото вярвате, че реалността е такава, че хората могат да я “достигнат” достатъчно непосредствено, за да знаят как точно тя функционира.
А може и да не вярвате в тази теория, защото сте убедени, че има непреодолима пропаст между “външната” реалност, от една страна, и какво хората могат да узнаят за нея, от друга, като това, което хората могат да узнаят, произтича от това какво представляват те.
Много спорове в науката и философията може да се сведат до твърдението, че някаква идея не може (или е слабо вероятно) да бъде вярна, защото “светът просто не работи така”.
Заради това и философите (и другите), които пишат за знанието, истината, заблудите и т.н. са в състояние да използват конкретните аргументи, които използват.
И как работи светът е, разбира се, предмет на онтологичните изследвания.
Отвъд многообразието или обратно към него
Задънените улици, дължащи се на неизследваните онтологични допускания, за съжаление, са все още голям проблем в хуманитарните науки — и то често заради опитите на отделни учени подходите им да “имитират” тези в точните науки (или по-скоро онова, което си представят като действително случващо се в точните науки).
Според такива учени науката трябва да се занимава със свеждането на многообразието от явленията до по-малък брой универсални принципи и закони, с които да обясни това многообразие. Така че да не ни се налага да мислим за всеки случай поотделно. Или по аналогия с линейната алгебра: да сведем всички възможни вектори в някакво векторно пространство до комбинации от по-малък брой основни вектори. Това онтологично допускане несъмнено е оказало голямо влияние върху методологиите, използвани в точните науки и стои зад много открития там. Но докато то е проработило в точните науки, приносът му към хуманитарните остава все още съмнителен — например с оглед на тежките репликативни кризи в психологията или несъгласието между психолозите дори за основните понятия и техните значения, правещи непосилно за феновете на “точните” методи да си помислят за “унификация” на теориите и откритията.
Отхвърлянето на многообразието се открива още в идеите на влиятелни древни философи като Парменид или Сократ, които някога издигнали в култ търсенето на абстрактни теоретични категории. В един от диалозите си Платоновият Сократ например пита събеседника си “Какво е добродетелта?”. Но щом той изразил пред него традиционното за онова време разбиране, че добродетелта може да бъде различни неща и да се променя според различните обстоятелства: "Всяка възраст, всеки начин на живот, дали си млад или стар, мъж или жена, роб или свободен човек, има различна добродетел: има безбройни добродетели и определения за тях; тъй като добродетелта зависи от действията и възрастта на всеки от нас във всичко, което правим. И същото може да се каже за пороците, Сократе", Сократ отхвърлил този отговор като незадоволителен и объркан. Подобно на средностатистическия академичен психолог, който ще ти каже, че ако не си измерил наблюдението си в лаборатория, със статистически оформен въпросник и с голяма извадка от хора, то не е научно или дори валидно.
Заключение
С хода на времето и търпеливата си работа учените понякога достигат до абстракции, с които да обяснят много точно разнообразните явления. Понякога обаче е може би по-основателно да си напомним древната възможност, че онова, което знаем със сигурност, е, че нищо не знаем. Това е така, защото обектите, които изследваме, изискват разнообразни подходи и критерии, както и философии, с които да ги обхванем. Затова и ролята на учения е на практика много по-сложна от това просто да измери някакви факти и да сравни теорията си с тях.
Използвани източници:
1. Ephraim-Stephen Essien, Iniobong Umotong: Elements of History and Philosophy of Science
2. Nico Ryan: A Detailed Introduction to the Philosophy of Science
3. Paul Feyerabend: Conquest of Abundance: A Tale of Abstraction versus the Richness of Being
4. The Unity of Science (Stanford Encyclopedia of Philosophy)
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
Няма коментари към тази новина !
Последни коментари