Физиогномиката – наричана още "четене на лице", а понякога обозначавана и с по-късния термин "антропоскопия" – е практика за преценка на характера или личността на човек въз основа на външния му вид, и по-специално на лицето. Терминът "физиогномика" може да се отнася и до общия външен вид на човек, предмет или терен, без да се визират присъщите им характеристики – например физиогномиката на отделно растение (напр. неговата жизнена форма) или на растителна общност (напр. растителната покривка).
Като практика, физиогномиката отговаря на съвременното определение за псевдонаука и се разглежда като такава от академичните среди поради липсата на доказателства за твърденията ѝ; въпреки това, тя продължава да се радва на широка популярност сред обществеността. Макар и добре приета от древногръцките философи, практиката губи авторитета си през XVI век, когато се свързва с безделници и шарлатани. По-късно тя преживява възраждане и добива популярност благодарение на Йохан Каспар Лаватер (Johann Kaspar Lavater), преди окончателно да изгуби позициите си в края на XIX век.
Физиогномиката през XIX век е особено известна като основа за научния расизъм. В съвременния си вид тя е обект на подновен научен интерес, особено във връзка с машинното обучение и технологиите за разпознаване на лица. Днес учените се интересуват най-вече от рисковете, свързани с физиогномиката в контекста на алгоритмите за разпознаване на лица, включително опасенията относно неприкосновеността на личния живот.
Античност
Представите за връзката между външния вид на човека и неговия вътрешен характер датират още от древността и се срещат от време на време в ранната гръцка поезия. Сидхарите от древна Индия определят "Самудрика Шастра" като метод за свързване на личностните характеристики с особеностите на тялото. Китайската физиогномика, или китайското изкуство за разчитане на лицето ("миенсян"), датира най-малко от периода "Пролети и есени".
Първите признаци за съществуването на развита физиогномична теория се появяват в Атина през V в. пр.н.е. в трудовете на Зопир – експерт в тази област, споменат в диалога на Федон от Елида. През IV в. пр.н.е. философът Аристотел често се позовава на теорията и литературата, разглеждащи връзката между външния вид и характера. Аристотел е възприемчив към подобна идея, което личи от откъс в неговото съчинение "Първа аналитика": ,, Възможно е да се съди за характера по външните белези, стига да се приеме, че тялото и душата се променят едновременно под въздействието на естествените състояния; казвам "естествени", защото, макар човек да може да промени душата си чрез занимания с музика, това не е състояние, присъщо на природата ни – под естествени емоции тук имам предвид страстите и влеченията. Ако следователно приемем това, както и факта, че всяка промяна има съответстващ ѝ външен белег, и ако успеем да определим състоянието и белега, характерни за всеки животински вид, тогава ще можем да съдим за характера по външните белези" (Първа аналитика 2,27).
Първият систематичен труд по физиогномика е неголям по обем – "Физиогномика" (,,Physiognomonica"); той се приписва на Аристотел, но вероятно е дело на неговата школа, а не е написан от самия него. Текстът е разделен на две части, за които се предполага, че първоначално са били отделни произведения. Първият раздел разглежда аргументи, почерпени от природата, описва други (негръцки) народи и се съсредоточава върху концепцията за човешкото поведение. Вторият раздел е посветен на поведението на животните, като животинският свят се разделя на мъжки и женски типове. Въз основа на това се извеждат съответствия между човешкия външен вид и характера.
Древногръцкият математик, астроном и учен Питагор – смятан от мнозина за основоположник на физиогномиката – веднъж отхвърлил кандидат-последовател на име Килон, тъй като според него външният вид на мъжа издавал лош характер.[14] След като огледал Сократ, един физиогномист заявил, че той е склонен към липса на въздържание, чувственост и бурни изблици на страст – твърдение, което толкова се разминавало с представата за Сократ, че учениците му обвинили физиогномиста в лъжа. Сократ сложил край на спора, като обяснил, че първоначално наистина е бил предразположен към всички тези пороци, но е проявил изключителна самодисциплина.
Литографска рисунка, илюстрираща връзката между човешката физиономия и тази на животните, от Шарл Льо Брюн (1619–1690). Кредит: Wikimedia Commons
Средновековие и Ренесанс
През Златния век на исляма персийският богослов и философ от XII век Фахр ад-Дин ар-Рази разглежда физиогномиката в своя труд "Китаб ал-Фираса" ("Книга за фираса"), като изследва връзката между физическите белези и моралните качества. Приносът му бележи ранно навлизане на физиогномичните идеи в арабската мисъл. Терминът "physiognomy" е бил широко разпространен в средноанглийския език, като често се е изписвал като "fisnamy" или "visnomy" – както например в "Приказката за Берин" (Tale of Beryn), апокрифно допълнение към "Кентърбърийски разкази": "По лицето ти личи – в природата ти е да крадеш".
В миналото валидността на физиогномиката е била широко призната. В началото на XIII век Майкъл Скот – учен в двора на императора на Свещената Римска империя Фридрих II – написва труда "Liber physiognomiae", посветен на тази тема. Физиогномиката се е преподавала в английските университети, докато през 1530 или 1531 г. крал Хенри VIII не забранява на "просяци и скитници да практикуват хитри, лукави и незаконни занимания като физиогномия или хиромантия". По това време учените от академичните среди се спират на по-учената гръцка форма "physiognomy" и започват да се отнасят с неодобрение към понятието "fisnamy".
В началото на XVI век Леонардо да Винчи отхвърля физиогномиката като "фалшива" – химера, която "няма научна основа".[18] Въпреки това той вярва, че линиите по лицето, породени от мимиките, могат да издават черти на характера. Например, той пише, че "хората с дълбоки и отчетливи бръчки между веждите са избухливи".
Ново време
Основният популяризатор на физиогномиката в новото време – швейцарският поет и пастор Йохан Каспар Лаватер (1741–1801) – за кратко е бил приятел с Гьоте. Есетата на Лаватер за физиогномиката[19], публикувани за първи път на немски език през 1772 г., придобиват голяма популярност. Тези влиятелни трудове са преведени на френски и английски език и оказват въздействие върху ранните криминологични теории.
Лаватер среща противоречиви отзиви сред учените: едни приемат изследванията му, докато други ги подлагат на критика. Най-острият му критик е ученият Георг Кристоф Лихтенберг, според когото патогномията – т.е. разкриването на човешкия характер чрез наблюдение на поведението – е по-ефективен метод. Английската религиозна писателка Хана Мор (1745–1833) се оплаква на своя съвременник Хорас Уолпол: "Напразно се хвалим... че философията е разрушила всички крепости на предразсъдъците, невежеството и суеверието; а ето че точно сега... книгите на Лаватер по физиогномика се продават по петнайсет гвинеи за комплект."
Лаватер намира потвърждение на идеите си у английския лекар и философ сър Томас Браун (Thomas Browne, 1605–1682) и италианеца Джамбатиста дела Порта (Giambattista Della Porta, 1535–1615). В съчинението си "Religio Medici" (1643) Браун разглежда възможността за разпознаване на вътрешни качества по външния вид на лицето и пише: ,, Несъмнено съществува своеобразна физиогномика, която опитните просяци и техните предводители умеят да разчитат... Защото по лицата ни са изписани мистични знаци, носещи в себе си белега на нашите души – знаци, в които дори онзи, що не познава азбуката, може да прочете същността ни".
Браун потвърждава отново своите физиогномични възгледи в "Християнски нрави" (около 1675 г.): ,, Щом челото често казва истината, щом очите и носовете имат свой език, а лицето разкрива сърцето и наклонностите, нека наблюдението те научи да разчиташ чертите на лицето... често забелязваме, че хората най-силно проявяват поведението на онези същества, чиято природа, телесни белези и външен вид преобладават в собствената им същност. Това е основополагащ принцип във физиогномиката... съществуват следователно лица, устни и носове, характерни за определени области или народи, които свидетелстват не само за природата на тези земи, но и за същността на хората, които ги притежават, където и да се намират те".
Браун също така въвежда думата "карикатура" в английския език – термин, чрез който голяма част от идеите на физиогномиката се опитват да се утвърдят посредством илюстрации, и по-специално чрез визуалната политическа сатира. Трудовете на италианския учен Джамбатиста дела Порта са добре представени в библиотеката на сър Томас Браун; сред тях е и "За небесната физиогномика" (*Of Celestial Physiognomy*), в която Дела Порта твърди, че не звездите, а темпераментът на човека е това, което влияе върху външния вид на лицето и характера му. В съчинението ,,За човешката физиогномия" ("De humana physiognomia" (1586 г.) дела Порта използва гравюри върху дърво, изобразяващи животни, за да илюстрира човешките характеристики. Както Дела Порта, така и Браун се придържат към "доктрината за сигнатурите" – убеждението, че физическите белези на природните обекти (като например корените, стъблото и цвета на едно растение) служат като показателни знаци (или "сигнатури") за техните лечебни свойства.
Популярността на физиогномиката нараства през първата четвърт на XVIII век и продължава да расте през XIX век. Тя е обект на сериозни обсъждания от страна на учени, които вярват в нейния потенциал.
Джамбатиста дела Порта, De humana physiognomonia, 1586 г. Кредит: Wikimedia Commons
Във френологията
Френологията – псевдонаука, която измерва издатините по черепа с цел определяне на умствените характеристики и особеностите на личността – е създадена около 1800 г. от германския лекар Франц Йозеф Гал и Йохан Шпурцхайм и се радва на широка популярност през XIX век в Европа и Съединените щати. В САЩ през 1852 г. лекарят Джеймс У. Редфийлд публикува труда си "Сравнителна физиогномика" (Comparative Physiognomy), в който чрез 330 гравюри илюстрира "приликите между хората и животните". Той открива такива прилики както във външния вид, така и (често метафорично) в характера: например германците – с лъвове, чернокожите – със слонове и риби, китайците – със свине, янките – с мечки, а евреите – с кози.[27] Макар френологията и физиогномиката да са отделни дисциплини, в началото на XIX век те са толкова тясно свързани, че термините често се използват като взаимозаменяеми.
Видният физиогномист от XIX век Самюъл Уелс публикува "Нова физиогномия, или Белези на характера" (New Physiognomy, or, Signs of Character) през 1867 г., за да разясни принципите на физиогномията и френологията, както и да покаже връзката между двете концепции. Уелс включва четири принципа, за да запознае читателите с темата:
- Мозъкът е специалният орган на ума. Същността и начинът на действие на самия ум са непостижими; ние можем да изучаваме единствено неговите проявления.
- Умът, макар и по същество единен, се състои от около четиридесет различни способности, всяка от които се проявява чрез определена част от мозъка, отделена изключително за нея и наричана неин орган...
- При равни други условия, колкото по-голям е мозъкът, толкова по-силен е той; и колкото по-голяма част от мозъка е заета за проявлението на дадена способност, толкова по-силно е нейното проявление.
- Частите на мозъка, обслужващи свързани помежду си способности, са разположени една до друга. Така мозъкът се разделя на области или групи, както и на органи. За разположението и границите на тези органи и области може най-добре да се научи от френологичния бюст и придружаващата го схема...
В края на XIX век френологията започва да се възприема с по-малко сериозност, което води до това физиогномиката да бъде смятана за псевдонаука поради тясната връзка между двете дисциплини. Въпреки това германският физиогномист Карл Хутер (1861–1912) придобива популярност в Германия със своята концепция за физиогномиката, наречена "психофизиогномика".
В криминологията
В края на XIX век английският психометрик сър Франсис Галтън прави опит да определи физиогномичните белези, свързани със здравето, болестта, красотата и престъпността, чрез метода на композитната фотография.[30][31] Процесът на Галтън включва фотографско наслояване на две или повече лица посредством многократни експозиции. След като създава усреднени изображения от снимки на извършители на насилствени престъпления, той установява, че композитният образ изглежда "по-почтен" от всяко от отделните лица, участващи в него; това вероятно се дължи на факта, че неравностите по кожата в отделните снимки се неутрализират при крайното смесване. С навлизането на компютърните технологии в началото на 90-те години на XX век, методът за създаване на композитни изображения на Галтън е възприет и значително усъвършенстван с помощта на софтуер за компютърна графика.
Физиогномиката намира приложение и в криминологията благодарение на усилията на италианския военен лекар и учен Чезаре Ломброзо. В средата на XIX век Ломброзо популяризира тезата, че "престъпността е наследствена и че престъпниците могат да бъдат разпознати по физически белези, като например носове, наподобяващи клюн на граблива птица, и зачервени очи". Ломброзо черпи вдъхновение от наскоро публикуваните еволюционни теории на Чарлз Дарвин, като пренася много от погрешните си схващания за еволюцията в идеите си за прилагане на физиогномиката в криминологията. Логиката му се основава на идеята, че "престъпниците представляват "атавизъм" (връщане към по-ранен етап) във филогенетичното дърво спрямо ранните фази на еволюцията". Може основателно да се заключи, че "геният, лудият и престъпникът са обединени от една регресивна характеристика; те се различават по интензивността на тази характеристика и, разбира се, по степента на развитие на положителните качества". Той вярва, че е възможно да се определи дали даден човек притежава дивашка природа, единствено въз основа на физическите му белези. Въз основа на своите наблюдения Ломброзо предлага тезата, че "роденият престъпник" може да бъде разпознат по физически атавистични белези (стигми), като например: Масивни челюсти, издадена напред челюст
- Ниско, скосено чело
- Високи скули
- Сплеснат или чип нос
- Уши, стърчащи като дръжки
- Носове с форма на клюн или месести устни
- Твърд, неспокоен поглед
- Оскъдно окосмяване по брадата или оплешивяване
- Липса на чувствителност към болка
- Дълги ръце спрямо долните крайници
Страница от "Есета върху физиогномиката; целящи да разширят познанието за човечеството и любовта към него" (1797 г.) на Лаватер. Кредит: Wikimedia Commons
Интересът към връзката между криминологията и физиогномиката възниква, когато Ломброзо за първи път се сблъсква с "известен крадец и подпалвач от Калабрия" на име Джузепе Вилела. Ломброзо е особено впечатлен от редица поразителни личностни характеристики на Вилела, сред които се открояват ловкостта и цинизмът. Вменените на Вилела престъпления са обект на спор, а изследванията на Ломброзо от мнозина се възприемат като проява на расизъм от страна на северните италианци спрямо южните. След смъртта на Вилела Ломброзо извършва аутопсия и открива, че в задната част на черепа на изследваното лице има вдлъбнатина, наподобяваща тази при човекоподобните маймуни. По-късно той нарича тази аномалия "медианна тилна вдлъбнатина". Ломброзо използва термина "атавизъм", за да опише тези примитивни, подобни на маймунските прояви, които открива у много от хората, смятани от него за предразположени към престъпна дейност. Докато анализира данните от аутопсията на Вилела и ги съпоставя с резултати от предишни случаи, той стига до заключението, че определени физически белези обуславят у някои индивиди по-силна "склонност към извършване на престъпления", като същевременно представляват "дивашки атавизъм, връщащ към първобитния човек".
Подобни изследвания имат мащабни последици за различните научни и медицински общности по онова време. Ломброзо пише, че "естественият произход на престъпността предполага, че престъпната личност трябва да се разглежда като специфична форма на психично заболяване" – идея, която и днес присъства в диагностичното ръководство по психиатрия DSM-5, в описанието на антисоциалното личностно разстройство.[38] Освен това тези идеи утвърждават схващането, че извършването на престъпление не е акт на "свободна воля", а резултат от генетична предразположеност към диващина.[34] Ломброзо разполага с множество конкретни случаи, потвърждаващи голяма част от заключенията му, тъй като е ръководител на психиатрична болница в Пезаро. Това му позволява лесно да изучава хора от различни слоеве на обществото и съответно да дефинира по-прецизно типовете престъпници. Тъй като теориите му се фокусират предимно върху анатомията и антропологичните данни, идеята, че дегенерацията е източник на атавизъм, бива разгледана едва на по-късен етап от работата му в областта на криминологията. Тези "нови и усъвършенствани" теории водят до схващането, "че вроденият престъпник споделя патологични симптоми с моралния имбецил и епилептика, което подтиква Ломброзо да разшири типологията си, включвайки в нея престъпника с психично разстройство и престъпника епилептик". Освен това се смята, че "типът престъпник с психично разстройство обхваща алкохолика, матоида и хистеричния престъпник". През XXI век идеите на Ломброзо се считат за погрешни и се определят като псевдонаука. Мнозина посочват явните сексистки и расистки нюанси в изследванията му и ги отхвърлят именно поради тези причини. Въпреки че много от теориите му са опровергани, той все още е признат за баща на "научната криминология".
Причудлива физиогномична карикатура, изобразяваща фигура, която духа в окото на друга. Картина с маслени бои от последовател на Луи-Леополд Боаи. Кредит: Wikimedia Commons
Научни изследвания
Поради наследството от расизъм и псевдонаука, представяща се за криминология, научното изследване или обсъждането на връзката между чертите на лицето и характера се превръщат в табу. В миналото са били постулирани редица такива връзки. Например, съществуват доказателства, че характерът може да повлияе на външния вид на лицето. Освен това характеристиките на лицето влияят върху първото впечатление, което си създаваме за другите; това от своя страна определя очакванията и поведението ни, а те на свой ред оказват влияние върху характера. И накрая, съществуват няколко биологични фактора, които влияят както на външния вид на лицето, така и на чертите на характера – например нивата на хормоните преди и след раждането и генната експресия.
Връзката между чертите на лицето и характеристиките на личността – като например политическата или сексуалната ориентация – е сложна, но включва факта, че чертите на лицето могат да оформят социалното поведение, отчасти в резултат на ефекта на самоизпълняващото се пророчество. Този ефект гласи, че хората, за които се смята, че притежават определена характеристика, биват третирани съобразно това и с течение на времето могат да започнат да проявяват поведение, съответстващо на очакванията на околните към тях. И обратното – социалното поведение, като например зависимостта от наркотици или алкохол, може да повлияе на чертите на лицето.
Статия от февруари 2009 г. в списание "New Scientist" съобщава, че физиогномиката преживява известно възраждане, като се публикуват изследвания, целящи да открият връзки между личностните характеристики и чертите на лицето. Проучване сред 90 играчи на хокей на лед установява статистически значима корелация между по-широкото лице – с разстояние между скулите, по-голямо от средното спрямо разстоянието между веждите и горната устна – и броя на наказателните минути, получени от играча за агресивни действия като удар със стик, удар с лакът, удар в гърба и сбиване.
Този подем продължи и през второто десетилетие на XXI век с развитието на машинното обучение за разпознаване на лица. Например изследователи твърдят, че е възможно да се предвидят силата на горната част на тялото и някои личностни характеристики (като склонност към агресия) единствено въз основа на ширината на лицето. Политическата ориентация също може да бъде предсказана с висока точност. В проучване, използващо технология за разпознаване на лица за анализ на образите на над един милион души, политическата ориентация е била правилно определена в 74% от случаите – резултат, значително превъзхождащ вероятността при случаен избор (50 %), способностите на хората (55 %) и дори данните от въпросници за личността (68 %). Други изследвания използват методи на изкуствения интелект и машинното обучение за идентифициране на лицеви характеристики, които предсказват честност, личностни особености и интелигентност.
Алгоритмите за машинно обучение могат да класифицират лица въз основа на информация, различна от самите лицеви белези, изучавани от физиогномиката. Това включва временни промени във външния вид (грим, стил на окосмяване по лицето, очила) и дори обстоятелства, напълно несвързани с лицето (качество на изображението, цветове на фона, условия на осветление). През 2017 г. противоречиво проучване твърди, че алгоритъм с изкуствен интелект може да определи сексуалната ориентация "по-точно от хората" (в 81 % от тестваните случаи при мъжете и 71 % при жените), но последващи изследвания показват, че именно тази информация, несвързана с лицевите характеристики, е позволила постигането на толкова висока точност.
Източници:
Physiognomy - https://en.wikipedia.org/wiki/Physiognomy
How your looks betray your personality - https://www.newscientist.com/article/1931144-how-your-looks-betray-your-personality/
Cesare Lombroso: an anthropologist between evolution and degeneration - https://pmc.ncbi.nlm.nih.gov/articles/PMC3814446/
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
Няма коментари към тази новина !
Последни коментари
1000-годишен амулет, открит в Русия, съчетава християнски светец с Горгона Медуза
Памет на водата или как ни промиват мозъка
Необикновена космическа експлозия, случваща се веднъж на хилядолетие
Памет на водата или как ни промиват мозъка