В този текст смятам да споделя някои подбрани истории и резултати от експерименти, от които, надявам се, мнозина ще имат полза. Считам, че идеята да напиша този текст е породена основно около темата за зависимости / пристрастености (също така отчитам и пряката връзка с всяко едно от другите понятия в заглавието), от които никой не е застрахован, и във връзка с това ще започна с финалните думи от една статия[1] в НаукаOffNews.
Много от нас редовно се отдават на злоупотреба с наркотици като алкохол или никотин. Но в повечето случаи това не се квалифицира като пристрастяване. Това е отчасти защото успяваме да възстановим баланса и да изберем алтернативни награди като например прекарване на времето със семейството или приятни хобита без наркотици.
(…)
Междувременно много от нас трябва да преосмислят отношението си към пристрастяването. Не ни достига разбиране на риска от пристрастяване и че то може лесно да засегне всеки от нас. В много случаи на индивидът, страдащ от пристрастяване, не му липса воля за отказване от наркотиците. Зависимостта просто създава желание, което често е по-силно, отколкото един човек може да преодолее сам.
Ето защо хората, които се борят с пристрастяването, заслужават нашата подкрепа и състрадание, а не недоверие и изолация, които нашето общество твърде често им предлага.
Същата статия обяснява, че „за мозъка "харесването" на нещо и "желанието" за нещо са две различни психологически преживявания. "Харесването" се отнася до спонтанната наслада, която човек може да изпита, докато яде шоколад. "Встрастяването" е нашето натрапчиво желание, когато гледаме кутията с бонбони в центъра на масата по време на среща.“ Текстът предлага обяснението, че „допаминът е отговорен за "желанието", а не за "харесването".“ Когато е налице дадена зависимост, в мозъка се случва допаминова експлозия, която предизвиква „гърч от "желание"“[2]. Кели Макгонигъл дефинира в книгата си Самоконтрол, че допаминът е хормонът на „очакването на награда“[3]. Ще спомена мимоходом и книгата на Джефри Шуорц и Бевърли Байет Обсебен мозък[4], която е посветена на обсесивно-компулсивните разстройства (ОКР), и която разглежда богата палитра от маниакално-повтарящи се нежелани действия, извършвани от различни хора, които действия не бих посочил като разновидност на пристрастеностите, именно защото става въпрос за натрапчиви, нежелани действия, обратното на „желанието“ породено от допаминови атаки. Справянето с тези натрапчиви, нежелани действия изглежда с една идея по-лесно от една зависимост, която е постоянно атакувана от допаминовото „очакване на награда“, което поражда „желанието“, ала има редици хора, които с години не могат да се справят с личните си (ОКР).
Следствията от пристрастеност/зависимост към вещество, действие или човек могат да бъдат съкрушителни не само за преките потърпевши на това биохимично зло, а и за техните близки (без близки тежко му на който и да било). Нататък…
Лични истории
(свързаност, здраве, самота)
Преди време имах, ще я нарека, отворена връзка, която продължи пет години. Нямах проблем с раздялата. Впрочем „Ползата от разделите се подценява.“[5], казва Е. Е. Шмит. Когато това се случи, момичето тръгна с момче, което беше отписано от докторите. Имаше проблеми със сърцето, по повод на което му бе казано, че не съществуват опции за благоприятно развитие. Наистина недоумявах как е възможно човек да си го причинява, да се свържеш с човек, чиято съдба е предизвестена, ала любовта не пита... Преди да срещне моята половинка, момчето беше зарязано от неговата такава, и го преживяваше драматично, затваряйки се в себе си и изолирайки се от другите. В крайна сметка се оказа, че въпросното момче оздравя, след като го споходи отново любовта. Оздравя от любов... Скептици?
По време на тази петгодишна връзка бях изолирал почти напълно приятелствата си. След раздялата изпаднах в състояние на самота, за което нито съм предполагал, че съществува, нито, че може да ми се случи. Тотално вцепенен – емоционално, рационално, интелектуално... След поредица от самотни дни и седмици се прегърнахме с една колежка и сърцето ми се разтуптя по начин, по който не се бе случвало дотогава. „Това е просто произвеждане на окситоцин и прочее“, ще кажат биолозите. В случая нямаше значение кое е конкретното момиче (дори не е имало привличане), а реакцията на тялото ми, усетих го като изцеление. Тялото ми изпитваше силна необходимост от близост. Това си е базисна човешка потребност, защото – както е известно, – когато едно бебе бъде лишено от допир със своята майка, може да се стигне до тежки мозъчни увреждания, дори смърт. Нацистите са правили подобни експерименти.
С времето започнах да попадам на статии, книги, презентации в TED и прочее, в които ясно се очертаваше взаимовръзката между свързаност, здраве и щастие, противопоставени на зависимости, отчужденост и самота.
Малкълм Гладуел
(свързаност, здраве и щастие)
В книгата си Изключителните Малкълм Гладуел пише за доктор Стюарт Улф и социолога Джон Брун, които решили да проверят защо в малкото градче Розето (Пенсилвания) в Америка, населено от италиански емигранти, имало почти пълно отсъствие на сърдечни заболявания. Улф и Брун детайлно проучват хранителните навици, спортните практики, родословното им дърво, района, в който живеят. Жителите на Розето се хранели подчертано нездравословно, липсвали спортни практики и пр. Данните, според които хората в Розето би трябвало по-скоро да са в спектъра с нездравословен статус, водят до задънена улица.
По това време общоприетият възглед за дълголетието е, че то до голяма степен зависи от това кои сме, тоест от гените ни, а също и от решенията, които взимаме – с какво се храним, колко спортуваме и, не на последно място, от ефективността на медицинското обслужване. Никой не е свикнал да мисли за здравето от гледна точка на общността.[6]
В един момент учените започнали да осъзнават, че тайната на здравето в градчето не се крие в храненето, упражненията, гените или местоположението. Те забелязали особената сплотеност на жителите, които имали навик да си ходят на гости, да се спират и приказват по улиците и по задните си дворове. В Розето имало двадесет и две граждански организации при население по-малко от две хиляди души. Семействата живеели по три поколения под един покрив във взаимно уважение. Общността не позволявала на богатите да се перчат с успехите си и помага на неудачниците да потулят провалите си. „Нямаше самоубийци, нямаше алкохолици, нямаше наркомани, престъпност почти липсваше. Всички ходеха на работа и никой не разчиташе на социални помощи. Язви на стомаха също бяха рядкост. Тези хора си умираха от старост – толкова.“[7], разказва Брун.[8]
Тим Харфорд
(свързаност и здраве)
Тим Харфорд разказва за доктор на име Арчи Кокрън, който провел научно изследване, с което искал да провери в какви условия е по-добре да се възстановяват пациенти, претърпели сърдечен удар. Дали това е по-добре да става в специализирани лечебни заведения или в домашни условия? Тогава колегите му били убедени, че такова изследване е неетично и че мястото на пациентите е в болниците. В крайна сметка резултатите от изследването установили, че хора, претърпели сърдечен удар, се възстановяват по-добре у дома сред близките си, отколкото в болниците.[9]
Йохан Хари[10]
(свързаност vs. зависимост)
Йохан Хари е от семейство със склонност към наркотиците и си спомня как още от малък му се е налагало да помага на зависимите си роднини. Един ден той решава, че за да помогне на своите роднини, трябва първо да си отговори на някои основни въпроси като например „какво всъщност предизвиква зависимост?“
Йохан Хари разказва как Брус Александър – професор по психология във Ванкувър – обяснил идеята за наркоманията, която всички имаме в главите си. Всичко тръгва от поредица от експерименти, проведени преди 70-те години: един плъх се слага в клетка, дават му се две купички с вода, едната е просто вода, другата е вода с добавен хероин или кокаин. „Плъхът почти винаги ще предпочете водата с наркотик и почти винаги ще се самоубие доста бързо. Ето това се получава. Така става, според нас.“, казал му проф. Александър. През 70-те Брус Александър решава да експериментира по по-различен начин като прави „Rat Park“, който по същество е голяма клетка с много плъхове. Райско кътче, където има изобилие от сирене, цветни топки, тунелчета, приятели, секс, нормална вода и вода с наркотик. Резултатите от „Rat Park“ са красноречиви: почти никой не използва водата с наркотик! Ако това се случи, никой не я предозира! От една страна имаме 100% предозиране в клетка с един плъх, от друга 0% предозиране при щастлив и свързан живот.
Въпреки резултатите, проф. Александър бил скептичен, че това може би се отнася само за плъховете, ала не и за хората. По същото време обаче във Виетнам 20% от американските войници използвали значителни количества хероин. В САЩ се тревожели, че, когато войната свърши, страната ще се напълни с тези хиляди клети войници-наркомани. Оказва се – сочат архивите на Главна психиатрия, – че деветдесет и пет процента от войниците просто спрели, не отишли в рехабилитация, не се изолирали. Тогава проф. Александър се замислил, че зад зависимостта към наркотици може би се крие нещо друго и казал: „А ако наркоманията не е във вашите химични куки? Ако причината е във вашата клетка? Ако наркоманията е адаптация към вашата среда?“[11]
Отново по същото време холандският професор Питър Коен казва:
Може би дори не трябва да го наричаме наркомания. Можем да го наречем свързване. Човешките същества имат естествена и вродена нужда да се свързват, и когато сме щастливи и здрави, ние се свързваме един с друг, но ако не можете да направите това, защото сте травмирани или изолирани или уморени от живота, ще се свържете с нещо друго, което да ви даде чувство на облекчение. То би могло да е хазарт, би могло да е порнография, би могло да е кокаин, би могло да е канабис, но ще се съедините и свържете с нещо, защото това е нашата природа. Това е което искаме като човешки същества.[12]
Йохан Хари посочва и успешната системата в Португалия за справяне със зависимостите, където вместо да се наказват, стигматизирт, засрамват и изолират наркоманите, един ден правителството решава да създаде комисия от учени и лекари, която да намери истинско решение на проблема. През 2000 г. комисията е оглавена от Dr. João Goulão, който казва: „Декриминализирайте всички наркотици от канабис до кокаин, но всичките пари, които сме ползвали за да изолираме наркоманите, да ги разделяме, вземете ги и вместо това, ги похарчете да ги свържем отново с обществото.“ Седемнайсет години по-късно резултатите са налице и програмата е толкова успешна, че малцина са онези в Португалия, които биха си помислили за връщане към старата система.
Хари подчертава, че когато имаме връзка с някого, с хора, които обичаме и с които сме в добри взаимоотношения, няма логика да търсим бягство чрез свързване с каквато и да било зависимост, и завършва презентацията си с думите: „Обратното на наркомания не е трезвеност.
Обратното на наркомания е свързаност“[13]
Тук е мястото да спомена и за един експеримент, който отвежда към другата крайност, където пренасищането от общуване може също да бъде пагубно. През 1972 г. експериментът Universe 25 е замислен като „рай“ за мишки. „Започва с 8 мишки, 4 мъжки и 4 женски. До 560-тия ден популацията достигна 2200. След това популацията престава да се самовъзпроизвежда, постоянно намалява и пътя й води до неизбежно измиране. Не започват отново да се размножават, дори и след като броят им намалява до този в ранните дни на Universe 25.“[14]
Ендрю Уейл
(свързаност vs. зависимост)
Също както Йохан Хари, харвардският професор Ендрю Уейл припомня в книгата си От шоколада до морфина, че в наши дни наркотиците са основните дроги използвани в медицината за лечение на силни и непоносими болки.[15] Потенциалът им да предизвикват пристрастяване е причината наркотиците да продължават да пораждат едни от най-жестоките спорове, ала цялата тема е изпълнена с предразсъдъци, казва Уейл, както твърдят и Хари, и Брус Александър. Според Уейл има значително различие между хората, които се пристрастяват по медицински причини, и онези, които използват дрогата, за да се справят с тревожност, депресия или скука. За професора изглежда очевидно, че не фармакологичните ефекти на опиатите, а социалната среда е определящата характеристика при пристрастяването към хероина.[16]
Робърт Уолдингер
(здраве и щастие)
Попитани тийнейджърите днес 80% отговарят, че най-важната цел в живота им е да забогатеят. За други 50% славата е друга важна цел. Какво обаче показва най-дългото изследване за щастието проведено от Харвард, започнало през 1938 г., продължаващо и до днес.
„Добрите взаимоотношения ни правят по-щастливи и по-здрави. Точка.“
Робърт Уолдингер, който е четвърти директор на изследването, посочва кои са трите най-важни урока:
(1) Първият е, че социалните контакти наистина са нещо хубаво за нас и че самотата убива. Оказва се, че хората, които са по-добре социално свързани със семейство, приятели, общност, са по-щастливи, те са по-здрави физически и живеят по-дълго от хората с по-слаба връзка.
(2) Знаем, че човек може да е самотен и в тълпата, може да е самотен в брака, затова вторият важен урок, който научихме е, че нямат значение само броят на приятелите и дали човек е сериозно обвързан, от значение е качеството на близките ви взаимоотношения.
(3) И третият важен урок, който научихме за връзките и здравето ни е, че добрите отношения не просто предпазват телата ни, те предпазват и мозъка ни. Оказва се, че хората във взаимоотношения, в които наистина чувстват, че могат да разчитат на партньора при нужда, паметта остава ясна за по-дълго.[17]
Джордж Монбио
(щастие vs. самота)
Джордж Монбио споделя за социологическо проучване на Офисът за национални статистики на Великобритания, в което се стига до извода, че самотата се е превърнала в епидемия както при младите зрели хора, така и сред по-възрастните. Проучване на Индепендънт Ейдж показва, че около два милиона британци – мъже и жени над 50 годишна възраст – изпитват висока степен на самота. Авторът продължава:
Едва ли еболата някога ще убие толкова хора, колкото това заболяване. Социалната изолация е не по-малка причина за преждевременна смърт от пушенето на 15 цигари на ден. Изследванията показват, че самотата е два пъти по-смъртоносна от затлъстяването. Деменцията, високото кръвно налягане, алкохолизмът, инцидентите – редом с депресията, параноята, чувството за безпокойство и самоубийствата – са по-широко разпространени при хора, които са загубили социалните си връзки. Не можем да се справим сами.[18]
Авторът добавя че „в търсенето на утеха хората се обръщат към телевизорите си, което допълнително утежнява заболяването (...) Телевизията насърчава чувството за конкуренция и значително укрепва парадокса на приходите и щастието.“[19]
Само се замислете за безкрайните предавания за търгове, сериали за предприемачи и безкрайните форми на кариерна конкуренция, които медиите насърчават; за манията за слава и богатство и проникващото чувство (докато гледате телевизия), че животът е някъде другаде, а не там, където вие сте, и ще разберете защо е така.[20]
Даниъл Канеман
(щастие)
Даниъл Канеман напомня за проведеното от него изследване, с което установява, че всъщност парите играят в известна степен роля за степента на щастие при американците: при доходи до 60 000 долара годишно, щастието се увеличава; по-интересното, което изследването разкрива, е, че над тази граница парите спират да са фактор за степента на щастие.[21] В опозиция на това „според проведено от Бостънския колеж социологическо проучване на хора със среден собствен капитал от 78 милиона долара, милионерите също са жертва на силно безпокойство, неудовлетворение и самота. Много от запитаните участници в проучването са заявили, че се чувстват финансово несигурни: те вярват, че се нуждаят средно от 25% повече пари, за да бъдат спокойни.“[22], пише Монбио.
Кели Макгонигъл
(свързаност)
В книгата си Самоконтрол Кели Макгонигъл разказва за така нареченото бъдещо „аз“ – човекът, който си представяме, когато се колебаем дали да свършим дадена задача днес или утре. Ние идеализираме бъдещото ни „аз“, то има повече време, енергия и воля от сегашното; очакваме от него да се справи с онова, пред което сме безсилни в момента. Мозъкът възприема бъдещото „аз“ като различен човек, друга всесилна личност. Когато бъдещето настъпи обаче, в повечето случаи идеалното ни бъдещо „аз“ отсъства. Макгонигъл прави сравнение на бъдещото ни „аз“ с DEUS EX MACHINA[23] който ще се появи в последния момент, за да спаси сегашното ни наивно „аз“. Тя посочва мозъчни изследвания със скенер, които показват, че „когато си представяме как ще се наслаждаваме на предстоящи изживявания, областите, свързани с мисленето за нас самите, са изненадващо слабо активни“. Авторката посочва и изследванията на Хал Ерснър-Хършфийлд, който открива, че хората, които са по-дистанцирани от бъдещото си „аз“, са по-склони да пренебрегват последствията от действията си, докато хора с висока степен на свързаност с бъдещото си „аз“ трудно се поддават на лошите си импулси.[24] Ето как дори свързаността ни с бъдещото ни „аз“ играе решаващо положителна роля в продуктивните ни действия, в опозиция на деструктивността, пораждаща се от по-дистанцираното ни отношение към същото това „аз“.
Ювал Ноа Харари
(смисъл)
Избирам да завърша с един цитат-перифраза ведно от Ю. Н. Харари: „Както Ницше е казал, ако имаш „защо“, можеш да понесеш почти всяко „как“. Смисленият живот може да носи изключителна удовлетвореност въпреки всякакви трудности, а безсмисленият живот е ужасна участ – независимо с какви удобства бива съпътстван.“[25] За мен имаше смисъл да напиша този текст, и за вас – надявам се.
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
Няма коментари към тази новина !
Последни коментари