Завладяващата история на човешкия вид в книгата „Геномът” на Мат Ридли

Една от най-популярните книги за еволюцията на човешкия вид излиза в ново издание на български език!

В „Геномът” (ИК „Сиела”) британският учен, журналист и популяризатор на науката Мат Ридли проследява историята на биологичния ни вид и проучва научните, философските и моралните въпроси, свързани с интелигентността, болестите, безсмъртието.

Известният британски журналист, учен и автор на научно-популярни книги Мат Ридли пресъздава историята на нашия биологичен вид и на неговите предшественици от зората на живота до последните открития на генетиката в основополагащия си труд „Геномът”. Книгата излиза в ново, редактирано и коригирано издание, след като отсъстваше от книжарниците през последните няколко години.

Ридли изследва човешките хромозоми, за да научи тайните, които крият наследените от милиони години еволюция гени – тези, които са в основата както на успеха ни като вид, така и на най-големите ни слабости и провали. От болестта на Хънтингтън до рака, от приложението на генната терапия до ужасите на евгениката, Мат Ридли проучва научните, философските и моралните въпроси, свързани с интелигентността, болестите, безсмъртието.

„Геномът” е забавен разказ за нашите гени, чрез който опознаваме миналото си, разбираме настоящето и мечтаем за бъдещето – способност, присъща единствено на човека.

Мат Ридли (1958) е зоолог, защитил докторат в Оксфордския университет. Като журналист и редактор работи в престижни медии, сред които The Economist, Daily Telegraph, Sunday Telegraph, The Best American Science Writing 2002, Wall Street Journal, The Times, BBC Focus. Освен на множество научни материали Ридли е автор и на редица научно-популярни книги, сред които са издаваните на български език „Червената царица. Секс и еволюция на човешката природа” (2013) и „Еволюция на всичко” (2018), както и участва в любопитното издание, което покори книжарниците преди по-малко от месец: „Предстоят ли най-добрите дни за човечеството?” (заедно със Стивън Пинкър, Маклълм Гладуел и Ален де Ботон).

Преводът на „Геномът” е на Вихра Йомтова. Корицата на новото издание е на Фиделия Косева.

„Тази книга е увлекателна като научно-фантастичен роман, но тя показва докъде се простират хоризонтите на истинското познание.”

Сънди Хералд

Откъс от „Геномът”, Мат Ридли

Личността

Съдбата на човека е в неговия характер.
Хераклит

Общите характеристики на всички хора и специфичните черти на индивидите се определят от генома. Геномът е отговорен както за нещата, които са общи за всички нас, така и за нашите неповторими лични преживявания. Всички изпитваме стрес и високия кортизол, който съпътства стреса; всички страдаме от ефектите на кортизола. Всички имаме гени, които се отключват или заключват от външни събития. Но освен това всеки от нас е уникален, неповторим. Някои са флегматици, други – сангвиници. Някои са безпокойни, други – търсят риска. Някои са уверени, други – стеснителни. Някои са тихи, други – шумни. Ние наричаме тези различия личност, дума, която означава повече, отколкото просто характер. Личност – това са вродените и индивидуални елементи на характера.

За да търсим гените, влияещи върху личността, трябва да се обърнем от хормоните на тялото към съединенията в мозъка. На късото рамо на хромозома 11 има ген, наречен D4DR. Това е рецепта за белтък, наречен рецептор на допамина, като инструкцията е активна само в клетките на някои части на мозъка. Този белтък има задача да „стърчи“ извън мембраната на определен неврон, там, където два неврона се срещат (място, известно като синапс), и да бъде готов да хване една малка молекула, наречена допамин. Допаминът е посредник – невромедиатор, който се отделя от краищата на някои неврони под действието на електрически сигнал. Когато рецепторът на допамина срещне допамин, неговият неврон изпраща собствен електрически сигнал. Това е начинът, по който мозъкът работи – електрически сигнали, които предизвикват химически сигнали, които предизвикват електрически сигнали. Мозъкът използва поне 50 различни химически сигнала и така може да води едновременно множество различни разговори – всеки невромедиатор стимулира различен набор от клетки или променя тяхната чувствителност към различни химически медиатори. Не е правилно да мислим за мозъка като за голям компютър поради много причини, но една от най-очевидните е, че елек-трическата връзка в компютъра е просто електрическа връзка. Синапсът в мозъка е електрическа връзка, вградена в химически реактор с голяма чувствителност.

Присъствието в някой неврон на активен D4DR ген отчита, че този неврон е член на един от пътищата в мозъка, които са медиирани от допамина. Допаминовите пътища правят много неща, включително и това да контролират потока на кръв в мозъка. Не-достигът на допамин в мозъка прави личността нерешителна и бездейна, неспособна да даде тласък даже на движенията на собственото си тяло. В крайната си форма това е Паркинсоновата болест. Мишки с „нокаутиран“ ген за синтезата на допамин умират от глад просто защото не се движат. Ако съединение, силно наподобяващо по действие допамина (или допаминов агонист, както се нарича), се инжектира в мозъка, мишките възстановяват своята естествена подвижност. От друга страна, излишъкът от допамин в мозъка прави мишките търсещи и силно авантюристични. При хората излишъкът от допамин може да бъде непосредствена причина за шизофрения. Някои вещества, както се знае, предизвикват халюцинации, като стимулират допаминовата система. При мишки, толкова пристрастени към кокаина, че го предпочитат пред храната, в отдела на мозъка, който е част от лимбичната система, известен като nucleus acumbens, се отделя допамин. След подходяща операция плъх може да стимулира с електричество този „център на удоволствието“, като натиска лостче. Плъхът лесно се научава да се връща и да натиска лостчето отново и отново. Но ако в мозъка му се вкара агент, блокиращ допамина, плъхът бързо губи интерес към лоста.

Казано силно опростено, изглежда, че допаминът е веществото на мотивацията. Когато е твърде малко, човек няма инициатива и мотивация; когато е твърде много, човек лесно се отегчава и често търси нови приключения. Тук, изглежда, е коренът на различията в индивидуалността. В средата на 90-те години на XX век Дийн Хеймър започва да търси ген, отговорен за поведението на авантюристичните личности. Както самият той казва, впуснал се да търси разликите между английския авантюрист и участник в Арабското въстание Лорънс и кралица Виктория. Необходими са много гени, за да се синтезира, контролира, отдели и възприеме допамин, да не говорим за гените, които са необходими за изграждането на мозъка. Ето защо никой, а най-малко Хеймър, не е очаквал да се намери единичен ген, контролиращ само тази страна на личността. Още повече че той не е очаквал всички разновидности на авантюризма да са генетични. По-скоро сред другите причини за авантюризма има и наследствени влияния.

Първите генетични различия в гена D4DR на хромозома 11 са открити в лабораторията на Ричард Ебщайн от Йерусалим. В средата на този ген има променяща се повторена последователност – минисателитна фраза с дължина 48 букви, която се повтаря между два и единадесет пъти. Повечето от нас имат четири или седем копия от тази последователност, но има хора с две, три, пет, шест, осем, девет, десет или единадесет копия. Колкото броят на повторените копия е по-голям, толкова допаминовият рецептор е по-неефективен. „Дълъг“ D4DR ген предполага ниска чувствителност към допамина, докато „къс“ D4DR ген предполага висока чувствителност.

Още по темата

16/04/2019

Новини

Как възниква съзнанието?

04/04/2019

Човекът

Предстоят ли най-добрите дни за човечеството?

21/03/2019

Новини

За „Черните дупки и други мелодии от Космоса”