Представата, че можем да съчувстваме на целия свят, не взема под внимание ограниченията на човешката психология, смята Адам Уейтц (Adam Waytz) в статия за научното списание Nautilus.

Светът изглежда все по-съпричастен. Американците правят рекордни дарения за благотворителност. Хората са чувствителни за болката и страданията в географски отдалечени страни, достигнали до тях, благодарение на развитието на комуникациите и транспорта. 

Насилието, в сравнение с историческите данни, намалява.

Изглежда, че големият хуманитарен проект за разширяване на пространството на нашата съпричастност към цялото човечество, работи. Нашата група (тези, които допускаме  в нашия вътрешен кръг и за които изразходваме нашата енергия) нараства, а групата на всички останали се свива. Но в тази перфектна картина има сенки: Нашата инстинктивна склонност да разделяме света на "ние" и "те" е трудно да се преодолее. В природата ни е да предпочитаме да помогнем на членовете на групата на "своите", като приятели, семейство или съграждани и да пренебрегнем или дори накажем невлизащите в тази група. Ако някои морални кръгове се разширяват, то други остават упорито фиксирани, и дори се свиват - спомнете си за партийните разделения, сунити и шиити, Левски и ЦСКА.

^{Феновете на ЦСКА. Снимка Сергей Антонов}

Можем ли да премахнем границата между свои и чужди

Крайната цел на либералния хуманитарен проект, всеобщото съчувствие, може да се нарече липса на граница между своите и другите. В стремежа да постигнем тази цел трябва да се борим с инстинктите си. До известна степен това е възможно. Изследванията потвърждават, че хората могат да направят "морални мускули" и да размият границата между своите и другите.

Например, практиката на медитацията увеличава емпатията, повишава способността на хората да разпознават емоциите на другите по изражението на лицето и увеличава вероятността, че ще отстъпят място на човек с патерици. Самото увеличаване на вярата на хората във възможността да променят моралните си основи увеличава съчувствието им към хората от други идеологически и расови общности. Когато нищо не помага, хората реагират на награда. Експеримент показва, че парично възнаграждение за безпристрастни разсъждения увеличава способността на демократи и републиканци да се разбират помежду си и да вярват във възможността за политически решения на конфликти.

Но тези упражнения могат да ни помогнат само за кратко. Всъщност, има ужасна ирония в предположението, че някога можем изцяло да отхвърлим нашия навик да предпочитаме своите. Социолозите са установили, че привързаността към своята група и омразата към чуждата работят на една и съща невробиологична основа, взаимно се подкрепят и еволюират заедно - защото лоялността към членовете на групата е давала предимство за оцеляване и е помогнала на нашите предци да се борят със заплахите на другите групи. Това означава, че ако унищожим напълно омразата към чуждите, ще подкопаем нашата любов към своите.

Емпатията е игра с нулев резултат.

Абсолютният универсализъм, при който ние чувстваме състрадание към всеки отделен човек на Земята, е психологически невъзможен. Защото пренебрегвайки този факт, плащаме тежка цена - ние парализираме себе си с неизпълними изисквания, които налагаме на самите себе си. Това може да се види в обществения дебат днес. Дискусиите за емпатията се колебаят между притесненията, че хората не са достатъчно съпричастни, и  раздразнението, че се отдава твърде много съчувствие към неподходящи хора. 

И двете крайности се основават на предразсъдъците за безкрайните възможности на нашата съпричастност и на убеждението, че ако не успяваме да съчувстваме на всички, е по наша вина.

^{Състраданието "изгасва", когато стане обичаен сценарий. Снимка: CC BY-NC-ND}

Защо съчувствате само на Париж, а не на ...

През 2006 г. Барак Обама, по това време сенатор, в реч по време на церемонията по дипломирането в Северозападния университет, се оплака от "дефицит на емпатия" в страната и призова хората да "видят света през очите на тези, които са различни от нас". Няколко проучвания подкрепиха опасенията на Обама - хората на 21-ви век показват по-малко съчувствие и повече нарцисизъм, отколкото в предишните десетилетия.

Огромно количество статии намериха упадък и диагностицираха спад на емпатията.

И тогава махалото се завъртя към другата страна. Хората ги е грижа, признават журналисти и коментатори. Но някак си непоследователно съчувстват - жалят жертвите на терористичните атаки в Брюксел и пренебрегват жертвите на бомбардировките в Йемен, изразяват възмущението си от ИДИЛ и не се безпокоят за Боко Харам, оплакват смъртта на лъва Сесил в Зимбабве, но не забелязват много жертви на убийства.

Някои трагедии привличат вниманието на обществото, а други, понякога по-сериозни, остават в сянка, пишат те.

Почти всеки опит да се привлече вниманието към някакво ужасно събитие по света предизвиква подобни оплаквания, като че ли неправилното използване на емпатията е по-лошо от самото ужасно събитие. Ако си признаем, че имаме ограничени възможности да съчувстваме на другите, това ще помогне да се избавим от язвителността и самобичуването на тези дебати. Истината е, че както и най-добрият спортист не може да преодолее ограничнията на човешкото тяло, така и ние не можем да излезем от границите на нашите морални възможности. Ние трябва да започнем с една реална оценка на тези ограничения, а след това изградим научен метод на избор кои стойности са най-важни за нас.

^{CC BY-NC-ND}

Нашите възможности са ограничени

Ние можем и често преодоляваме нашите морални инстинкти с помощта на логичното мислене, така че противопоставянето на своята група срещу чуждата не е абсолютно. Но нашите когнитивни ресурси са ограничени и бързо се изчерпват. Например, за да запомним девет цифреното число на застрахователната си полица, е необходимо да се задейства оперативната памет и това може да навреди на способността ни да помним друга информация, като например номера на застрахователния си агент. Сходни ограничения водят до т.н. умора за вземане на решения - размишлявайки над някаква серия от решения, може да потиснем мислите за други решения. По същия начин, тоталното състрадание изисква контрол (регулиране на собствените емоции и разграничаването им от емоциите на другите хора), самоанализ, концентрация на вниманието навън и разпознаване на страданието на другия човек. Тези способности, също са обект на умора.

Моралът не може да бъде едновременно навсякъде - ние, хората, имаме проблеми с равнозначното състрадание към жертвите на земетресение в чужбина и жертвите на природно бедствие в собствената ни страна. Нашият капацитет да съчувстваме и помогнем на другия човек е ограничен. Освен това, един морален принцип може да ограничи друг. Дори либертарианците, които превъзнасят универсализма, отстъпват, когато фокусът е върху групи в неравностойно социално положение. Емпатията насочва вниманието ни към конкретни цели и дали тази цел представлява хора в неравностойно положение, кръвни роднини, бежанци от далечна страна или играчи на спортен отбор, тези цели се конкурират за нашето внимание и ни пречат да обърнем еквивалентно внимание или на тези, които повече заслужават.

Това означава, че трябва да се откажем от идеализираната културна чувствителност, която дава на всички морални ценности еднаква важност. Вместо това, трябва да фокусираме ограничените ни морални ресурси на няколко избрани ценности, и да направим трудния избор кои от тях са по-важни от други. Заедно, ние трябва да приемем, че някои действия влияят върху човешкото щастие повече от други действия и следователно първите, трябва да се считат за по-морални, отколкото другите.

^{Снимка: CC BY-NC-ND}

Отхвърляйки идеята за универсалната съпричастност, разбираме, че трябва да изградим изчислима морална система, за да си помогнем да изберем направленията, по които да прилагаме нашето съчувствие. Емпатията по своята същност изглежда невъзможна за измерване, но поведенческите учени или бихевиористите са разработили техники, които могат да превърнат мъглявите човешки инстинкти в точни цифри. Кас Сънстейн (Cass Sunstein) от Харвардския юридически факултет предполага, че морални понятия като справедливост и достойнство могат да бъдат оценени като се използва процедура той нарича анализ на равновесната точка (breakeven analysis). 

Вярват ли хората, че ползите от определено действие оправдават средствата? Ако е "да", струва ли си да се предприеме това действие. Например можем да оправдаем от морална гледна точка подслушването на телефона, ако загубите от намесата в личния живот се уравновесяват от предимствата на предотвратяването на терористична атака с минимална честота, да кажем на всеки пет години.

Освен това, данните от проучванията на общественото мнение по цял свят показват, че хората смятат за най-важни факторите, влияещи на тяхното щастие или нещастие. Напредъкът в методите на изследване, изучаващи щастието, свързани с конкретни ежедневни събития, а също и използването на смартфони за периодична оценка на щастието с течение на времето, подобри въпросниците, използвани преди това. Косвените измервания, които оценяват колко лесно хората асоциират думи, свързани с личността ( "аз"), с думи, свързани с щастието ("добро настроение") позволяват да се получат аспекти на щастието, които не са свързани с непосредствен отчет за настроението на човека. И методите за неврообразна диагностика идентифицират характерния невронен подпис като например хедонистичната удовлетвореност (свързана с удоволствията) и еудемоничната удовлетвореност (eudaimonic well-being), свързана с смисъла на живота.

^{Снимка: CC BY-NC-ND}

Да стъпиш на моралните критерии за максимизация на щастието - е не само философски, но и научно обоснован избор - експерименталните данни показват, че щастието подобрява физическото здраве, имунната система и намалява стреса - и всичко това е свързано с дълголетието. Не трябва ли да направим моралния си избор така, че да увеличи колективното благополучие? Единственият погрешен избор по отношение на морала е "всички веднага".

Подходът към дефинирането и класирането на универсалните ценности въз основа на данни е доста амбициозен. Но важното е, че ни дава възможност да използваме моралните ограничения, присъщи на всички нас, на хората, вместо да плачем за това. Тези ограничения усложняват концентрацията на нашето внимание и ни карат да видим, че не всички ценности са еднакво важни. Вместо безкрайно да се караме за моралните компромиси за своите и на за чуждите, може да открием, че създаването на извадка от универсалните ценности ще бъде по-приятно, ефективно и обединяващо - и това само по себе си е морал. Вместо обичайните концентрични кръгове за своите, които ни управляват днес (семейство, приятели, съседи, граждани), можем да имаме инструменти, които да ни помогнат да определим на кого трябва да съчувстваме и кога.

Физиците знаят, че физическият свят има ограничения - нищо не може да се движи по-бързо от светлината или да бъде точно локализирано в субатомния свят. По същия начин, ще постигнем най-голям морален напредък, когато приемем и да започнем да работим в рамките на ограниченията на човешкия морал и да се откажем нереалистично желание да уважаваме различията и моралното разнообразие на всяка цена.

Още по темата

29/07/2017

Човекът

Властта води до увреждане на мозъка

22/07/2017

Човекът

Психология на сектите или как добрите хора се превръщат в чудовища

16/05/2017

Човекът

Четенето прави хората по-мили, гледането на телевизия - по-малко състрадателни

17/10/2016

Животът

Карта на света по емпатия ни нарежда на дъното