Когато някой сподели, че вярва в съдбата, често се изкушавам да попитам към кой от двата модуса на съдбата е насочено убеждението. Обикновено следва неразбиране на въпроса ми. Ето малко разяснения.

Двете лица на съдбата се наричат Фатум и Фортуна. По-простичко казано: предопределеност (fatum – оттам и фатализъм) и случайност (fortuna).

Произходът на fatum идва от Древна Гърция; fatum означава предопределеност, предзададеност, детерминизъм.

Древногръцкият мит разказва за трите мойри – три сестри, които определят участта както на хората, така и на боговете. Според мита няма сила способна да измени нещо отредено от мойрите.

_{Норните в подножието на Световното дърво, Игдрасил. (Норни в германско-скандинавската митология са трите жени-магьосници, определящи съдбата на света, хората и дори боговете. Те са транскултурния образ на мойрите). Кредит: Wikimedia Commons}

Най-младата мойра, Клото, преде нишката на живота с вретеното си, о-преде-ляйки продължителността му; ако се скъса, докато преде, дотам свършва животът. Средната сестра Лахеза (Лахезис) раз-пределя с измервателен прът жребия, който се пада на човек. Третата, най-възрастна мойра, Атропа (Атропос), записва в дълъг свитък всичко, което са о-предели-ли нейните сестри. Веднъж записано в свитъка, съдбата е неизбежна.

От Древна Гърция, и по-точно от Атина, произхождат демокрацията, театърът и, условно казано, западната философия.

Днес много хора си мислят, че театърът в Древна Гърция е бил изкуство. Не е бил. Театърът е бил нормозадаващ акт. Бил е и задължителен. Ако някой гражданин на Атина не е имал пари за билет, общината му е осигурявала такъв. Това е бил начинът общността да научава кое е порядъчно и непорядъчно.

Трагедията „Едип цар“ е един от най-подходящите образци. Както по отношение на съдбата, така и във връзка с определящите норми.

Като нормозадаващ акт трагедията очертава за атинянина две негативни табута – отцеубийството и кръвосмешението.

Препотвърждаването на мита за фаталистичната съдбата у атиняни се оформя през знанието на Едип за предреченото от оракула; първо родителите му, после и той се опитват да избегнат предсказанието, ала неуспешно. Защото така е изплетено и записано от мойрите – предопределено е на Едип да убие баща си Лай и да се ожени за майка си Йокаста. Той знае и бяга, ала не знае, че не може да избяга – това е fatum.

^{Изображение на Фортуна Редукс на римска монета от II век. Тя държи рог на изобилието и кормило, прикрепено към земното кълбо.  Кредит: Wikimedia Commons}

Вторият модус на съдбата fortuna e по-характерен за времето на Римската империя и носи името на римската богиня Фортуна; тя била изобразявана върху монетите на всички римски императори; fortuna се схващала като случайност, като произвол, като игра на зарове. Ренесансовият историк и държавник Франческо Гуичардини разбира историята именно по този начин. Той пише своята „Историята на Италия“ (1540 г.) именно показвайки, че не съществуват предопределящи причинно-следствени връзки, утвърждавайки историята като fortuna, като поредица от случайности, като игра на шанса.

Двете лица на съдбата, fatum и fortuna, принципно стоят в опозиция на свободната воля. Свободата от своя страна също има своите две лица: „свободата от“ – свободата на избягалия роб и „свободата за/да“ – свободата да творим пожелано действие.

В „Терминатор 2“ Сара Конър не вярва в съдбата, а в свободната воля. Тя гравира “No Fate”, преди да тръгне да променя бъдещето, нападайки дома на Майлс Дайсън.

Ричард Уайзман, в книгата си „59 секунди“ (с. 18), цитира научни изследвания в контекста на щастието, установили, че само 50% от поведението и успехите на човек са предопределени, ала тук обяснението не идва от мита за мойрите, а от нашите гени; 10% могат да бъдат модифицирани чрез фактори като образование, доход, социален и интимен живот; останалите 40% – споделя Уайзман, – можем да променим чрез начина си на мислене и чрез волевите си действия.

Остава въпросът, че не се раждаме равни. Всеки притежава различни потенциали, и дори да развие в максимална степен своята променлива половина, има индивиди, които не би могъл да настигне или задмине, дори те да полагат по-малко усилия.

Memento mori

Психолозите Кристофър Лонг и Дара Грийнууд изследват връзката между съзнанието за смъртта и креативността и установяват, че когато например си припомняме крилатата латинска фраза „Помни, че си смъртен“, постигаме по-високи нива на оригиналност и чувство за хумор. Спомнете си шегите на Уди Алън. Приемането на загубите също освобождава творческия импулс и укрепва душевното здраве. Имайки предвид тези изследвания, това са чудесни новини на нашата променлива половина.

***

Авторът, Николай Моллов, е завършил Културна антропология в ПУ. Учил е и две магистратури: Етнология: общности, идентичности, култура в ПУ и Философска антропология в СУ. Интересите му обхващат както природните, така и хуманитарните науки. Вярва в интердисциплинарния подход.

Използвани източници:

Гримал, П., Античният театър, 2002, Одри, София

Кун, Н., Старогръцки легенди и митове, 2002, Плеяда, София

Уайзман, Р., 59 секунди, 2012, Изток-Запад, София

Pursuing Happiness: The Architecture of Sustainable Change,  Sonja Lyubomirsky University of California, Riverside Kennon M. Sheldon University of Missouri—Columbia David Schkade University of California, San Diego (pdf)

Joking in the face of death: A terror management approach to humor production, Christopher R Long, Dara Greenwood 

A new study shows an increase in humorous creativity when individuals are primed with thoughts of death, МedicalХpress

^{portal kultura – Професорско каре: Свободата}

^{Свободна воля и политика (15.11.2008)}

Още по темата

13/11/2017

Животът

Свързаност, здраве, щастие или зависимост, отчужденост, самота

29/05/2016

Математика

Илюзии на възприятието на случайността