Езикът: Време за гордост, време за размисъл и тревога

На 24 май числото в календара и измерението на подвига се пресичат неумолимо. Ражда се празникът. Неговият ореол хвърля сакрални отблясъци върху силуетите на всички онези, които го изпълват със смисъл – от равноапостолните Кирил и Методий и първите им ученици до хилядите техни следовници през вековете. Ако силуетите, лишени от ореола на културната памет, потънат в тъмнина и забрава, ако словото на първоучителите не отеква гордо у нас и заглъхне, значи сме изгубени като народ: завещаното слово е благодатен огън. Също като онзи, който получаваме на Велика събота преди Пасха.

В нашата история духовните водачи винаги са имали сетива за най-голямата опасност – загубата на идентичност. Сочели са не само нея, но и спасителния път. Тази опасност идва с обезценяването на културно-историческата значимост на езика; идва в миговете на притъпена чувствителност към онези промени в неговата употреба, които го принизяват и обезличават. Така пулсират нашите отношения с езика още от времето на създаването на българската книжовност. И днес, когато празникът повелява да застанем лице в лице с българския език, ние сме отново в капана на до болка познатата фигура от Еклисиаст, че има време за всичко под слънцето: време за гордост, но и време за размисъл и тревога. Днешният празничен ден просто за пореден път – и това е неумолимата условност на календара – ни изправя пред огледалото на културната памет. И макар да ни се иска в него да виждаме само искрата на гордостта, зад живака на езиковото огледало са стаени размисли и тревоги за съдбата на словото.

Гордостта от езика, за нас българите, се оглежда в делото на светите братя по много начини. Един от най-важните е способността ни да отговорим на въпроса, отекващ повече от хилядолетие: „Кой ви е създал буквите или превел книгите?“. Подобна способност пробужда народностното самочувствие: да можеш да отговориш, означава не само да си горд с писмото и с преведените книги, но да си изградил идентичност чрез езика и формите на книжовното му наследство. Тази реторика, блестящо подхваната от Черноризец Храбър в полемичната му творба „За буквите“, става неразделна част от българската история. Оттогава до днес тази реторика полага светите братя и техните ученици като основа на българската културна памет. А на нас, следовниците, възлага задачата да бъдем хранилище на тази памет през вековете.

От мига на неговото създаване, през всички превратности в хилядолетната българска история, словото е неразривно свързвано с мисълта за Бога. Както пише Черноризец Храбър: „всичко поред идва от Бога, а не от другиго“. За тогавашната епистема създаването на буквите не е личен творчески акт, а златно сечение между обществено служение, вяра и боговдъхновение. Затова и авторът на „Азбучна молитва“ измолва от „Господа, живия дух“ да вдъхне в сърцето му словото. Пространното житие на Кирил изпълва създаването на буквите със сакрална конкретика. Философът се предава на усилена молитва. В резултат Бог, който изпълнява молбата на своите раби, не закъснява да му се яви. Останалото е логично за жанра следствие – „И тутакси състави буквите и започна да пише евангелската беседа: В началото бе словото, и словото бе у Бога, и Бог бе словото“. Изборът на този пасаж от Йоан не е случаен. Първоначално преведените от светите братя богослужебни книги не включват пълния текст на Евангелието, а само Изборното евангелие (т. нар. Апракос), който започва именно с редовете от Евангелие от Йоан. Но много по-важно е, че няма по-голям апотеоз на божественото начало у Словото от тези редове на Йоан. Оттук и гордостта да можеш да го изречеш и изпишеш на своя език.

Създаването на буквите не е просто семиотично обличане на говоримия език в писмена форма, а боговдъхновен акт, който оценностява във висша степен езика. Иницииран първоначално (при глаголицата) от чужди владетели, той е умело превърнат след това от Борис-Михаил и Симеон (вече и при двете български азбуки) в дългосрочен стратегически инструмент за съхраняване и утвърждаване на младата българска държава, поела по пътя на християнството. Славяните, но най-вече българите са горди, че създаването на буквите ги е доближило до Бога: те вече могат да извършват богослужение на свой език, да превеждат на него светите книги, но и да творят – пак на него – във всички жанрове на книжовната словесност. Да можеш да преведеш на свой език Божието Слово и словата, възхваляващи Бога, означава, че езикът е равностоен на езиците с богата писмена традиция и особено на тези, оставили диря върху Христовия кръст чрез измитата иначе ръка на Пилат. Повод за гордост е, че новото писмо може да улови и предаде и най-тънките нюанси в огромния корпус от богослужебна литература, създадена вече на гръцки и латински език. А да можеш не само да превеждаш, но и да твориш на своя език, усилва неимоверно тази гордост.

Когато византийският император Михаил III пише в писмо до Моравския княз Ростислав, че Бог е явил букви за езика на славяните, та и те да се причислят към великите народи, които славят Бога на свой език, и когато за приносител на писмото определя Константин Философ (самият онзи, „комуто Бог е явил буквите“), вероятно не си е давал докрай сметка каква карта чертае чрез новата азбука върху сакралната територия на словото. Съдбата на Методий и учениците е предопределена от реакцията на територията: пътят към Бога чрез езика (чрез азбука и книжовност, различна от утвърдените) е път на лишения и възбрани. И тук е голямата роля на тогавашната българска държава – да защити и утвърди картата на новото писмо, да го изпълни докрай с български дух, да го дари по-сетне, подобно на евангелско слово, и на останалите славяни. С огромна гордост, неясно как побрана в тясната килия, Паисий пише: „Така от целия славянски род най-напред българите получили славянски букви, книги и свето кръщение“. Две тайнства вървят ръка за ръка: тайнството „кръщение“ и тайнството „азбука“. И двете символизират Ново начало.

Създаването на буквите и грижата за писмото не са актове заради самото изкуство – това ще стане векове по-късно, в епохата на модерността. В епохата на Средновековието, в която се ражда и развива нашата писменост и книжовност, словото, което идва от Бога, е същевременно и слово, което подготвя за познаване и прослава на Бога. Това четем в „Проглас към Евангелието“. И пак там: буквите са оръжие, което „Книгите Господни изковават“. За да стигнем до емблематичното: „Голи са без книги всичките народи“. За онзи народ, който все още не може да общува с Бога на свой език, голотата е фигура на отдалечаването, тъй както да общуваш с Бог на своя език, доближава до Него. Когато изоставиш езика и писмото си и започнеш да твориш книгите си на друг език, тази голота се превръща и във фигура на обречения на забрава език. В крайна сметка голотата е фигура на лишения от идентичност народ. Тя придобива есхатологичен смисъл, превръща се във фигура на Края. Символизира тъжната предопределеност на онзи народ, който заличава следите на своята история и култура и унищожава смисъла на усилията на всички онези, които през вековете са поддържали благодатния огън на словото.

Ето защо да можеш да отговориш на въпроса „Кой ви е създал буквите…?“, означава да си горд, че помниш, тачиш и следваш ревностно тези, които са създали твоята писменост и книжовност и едновременно с това са положили силна основа на твоята вяра.

Но какво се случва с народ, който не е способен да отговори на този въпрос? Потънал в безсилието на отслабената си културна памет, той губи безславно своята идентичност. В такива усилни времена просияват големите Учители. В това убеждава предисловието на „История славянобългарска“. Паисий изстрадва факта, че стрелките на Еклисиаст са завъртени в обратна посока. Времето за гордост си е отишло, дошло е време за срам – време, в което осъзнаваш, че си изгубен, ако не знаеш „своя род и език“. Въпросът „Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език?“ – макар и реторичен – е един от най-тъжните въпроси в българската история. Всичко се е преобърнало: докато  Черноризец Храбър уязвява гърците чрез повсеместното познаване и уважение към създателите на славянските книги, Паисий уязвява българите чрез нежеланието и неуважението да се учи български език и култура за сметка на гръцката. С усещането, че е дошло време разделно, неколкократно повтаря: „знай (гордей се със) своя род и език“. Защото как се отнасяш към своя език и книжовност, е показател дали ще се съхраниш и оцелееш като народ.

Гордост и срам не са просто две различни състояния, а измерения на българския дух. Когато едното расте, другото, казано по Йоан, се смалява. Паисий е не по-малко „Храбър“ от Черноризеца. Но не само защото в края на своята История помества важната за нас част „За славянските учители“, а защото е видял „смаляването“ на българското; защото не се бои да покаже, че махалото на Фуко е запратило българското в най-нежеланото състояние – на път да изгуби своята народностна идентичност чрез съзнателното отричане от езика. И защото, като истински родолюбец, сочи път за спасение.

Когато припомням всичко това, нямам предвид само и единствено времето на Паисий. В обвързаността им с езика, фигурите на гордостта и срама трайно присъстват в нашата култура. В „Българският език“ Вазов картографира нашите отношения към езика така, че помним не само преклонението към свещения език на дедите, но и болезнения синонимен ред на хулите и позора, калта и срама, клеветата и ругателството, отричането. Лъжовно подвеждащ е контекстът, че това е болката на творец, писал през 1883 година. Това е изобщо болката по езика на всеки истински български творец. И на всеки, който обича българското слово и не е безразличен към посегателствата върху него.

Но да вдигнем поглед: това не е съдбата само на българския език. Езикът е флогистонът на всяка култура – онзи мистичен пламък на идентичността, без който всичко угасва. В езика се търси, от него се иска, за него се борят, от него се опияняват, за него наказват. Вменява ни клетвена вярност, но и с него се лъже. Кълнат се в красотата му, страхуват се от истинността му. Едни негови списъци обричат на смърт книгите, други им даряват живот. Жив организъм, образ и подобие Божие, създаващ всеки Шест дни нови светове. Мечтание, трепет и страх са все негови състояния. Езикът е власт. Градина с разклоняващи се пътеки. В едни случаи – стълба на Яков към Бога, в други – кулата Вавилон. Старателно изучаван, подреждан в комуникативни модели и речеви актове, той непрекъснато разкрива нови, неподозирани страни на невидима за окото двойна спирала. Един е езиковият блян на Средновековието, когато връзката с Бог е определяща, друг е той на Ренесанса, когато опиянението от свободата на човешкия дух пренаписва тази връзка, трети на Романтизма, преоткриващ Средновековието, но и силата на човешкия гений, отново различен през Просвещението, опитващо се да наложи силата на разума и да укроти езика в проекта на Енциклопедията; и най-сетне провокативно различен в епохата на модерността, когато езикът преживява истински катарзис.

Модерната епоха даде ясен знак докъде може да стигне езикът, скъсал съзнателно изначалната връзка с Бога-Слово и доведен до самоцелна игра. Докато Средновековието вярва, че светът е Книга, написана с Божия пръст, модернизмът настоява, че „светът е създаден, за да се напише една хубава книга“. Когато Средновековието търси друг език, то търси „адекват“ на Бога. Словесната везба на Патриарх Евтимий и на Търновската книжовна школа, дълбоко свързана с философията на исихазма, не е самоцелна и затворена в себе си игра, а е съответна на Бога: внася езиково съвършенство, без да изменя на догматичната точност. Обратно, за модерния творец водещ е не толкова смисълът, а играта, външната изразност на словото. Съперничеството е изречено на глас – вече не Бог явява буквите и словото, а модерната душа, притежаваща сетива за мистични съответствия, ражда Езика и Книгата. И всичко това в името на един нов Бог – Модерния поет. Той смело заличава първите редове от Евангелие от Йоан и създава немислим дотогава палимпсест: той Е словото в тези редове. В желанието си да твори светове по подобие на Бога, в своя поетичен Шестоднев модерният поет превръща езика в инструмент заради самия език.

Тези исторически превратности в езика не са чужди и на българската модерност. Заради възгледите си за езика емблематични и обичани поети застават един срещу друг. С лекота е съборена дори патриаршеската фигура на Вазов и едно огромно поле в културната памет е подложено на изпитание. Езикът на Вазов е стар и слаб за новото време; ненужен и излишен е вече, пише Дебелянов. Десетилетие по-късно същата съдба очаква и българския символизъм, от чиято платформа Дебелянов произнася присъдата над Вазов. На сцената излиза Зеленият кон на Чавдар Мутафов, готов, в своята сериозна абсурдност, да изхвърли ненужните остатъци от предишни езици. В празничния ден всички отдават почит на Кирил и Методий, спомнят си началото на езика, за да го забравят след това в ежедневието си, забързани да наложат своя език. Това противопоставяне в-езика продължава да се повтаря – и преди, и след Хайтов на сцената непрекъснато излизат нови герои. То е видно и днес, само дето отдавна споровете не са само между творците, а са станали всеобхватни.

Постмодерната епоха демонстрира, че по отношение на езика може да прекоси всички възможни граници. Думите на Черноризец Храбър „всичко поред идва от Бога, а не от другиго“ постмодернизмът означи като негодни за употреба. И превърна езика в поле на фантазми. Това нямаше как да не засегне и езика на науката. Аферата „Сокъл“ бе камбана, неясно дали ударено случайно или нарочно, но с гръмовен екот. Прочелите статията на физика Алън Сокъл „Трансгресиране на границите: към трансформативна херменевтика на квантовата гравитация“ (Social Text, 1996), най-вероятно не са изпаднали в състояние на мечтателна контемплативност, а по-скоро в шок от безотговорното комбиниране на думи и понятия, „щедро подправено с глупости“. Болката идва от факта, че пред нас е съзнателна пародия на езика на постмодерните изследвания във философията и литературата, при която „крайната абсурдност на цялото начинание се прикрива с неясен и претенциозен език“. Пръстът е поставен в раната: може ли езикът да бъде безконтролно използван, като се обявява физическата реалност за езиков и социален конструкт? Може ли да се говори, без да се казва нищо съществено, да се флиртува с научните парадигми и това да минава необезпокоявано сред научната общност? Може ли светът да бъде сведен до реторика и „игри на езика“, като „словесните игри“ заменят доказателствата и логиката? Както виждаме, не става дума само за най-видимите в информационния поток и най-често сочените езици – тези на политиците и на медиите. Въпросът вече е: присъщи ли са фалшивите новини не само на медийното пространство, но и на това на науката? При това вече не говорим за непознаване, а за неправомерното използване и овластяване на езика – език, забравил своя произход, устремен да създава изкривени образи на света.

Отговор дойде най-неочаквано от същите тези среди на науката, които упрекнаха езика на постмодерната хуманитаристика: от изключително важния за човечеството научен проект „Човешки геном“. Опитът от секвенирането на човешкия геном и разкриването на този най-забележителен текст беше едновременно бляскаво научно откритие и повод за отдаване на почит към Бог. […] За пръв път успяваме да зърнем книга с инструкции за нас, която досега е била позната само на Бог. […] Днес ние научаваме езика, на който Бог е създал живота. Това са само редове от книгата „Езикът на Бог“, дело на ръководителя на проекта Франсис Колинс – ученият, който с термина „Био-Логос“ изразява вярата, че Бог е извор на целия живот и че животът изразява волята на Бог. Част от тази воля е Словото. Езикът се отърсва от постмодерната си обвивка и се завръща към Началото. Така кръгът се затваря. В зората на българската книжовност ни е връчен подобен духовен завет, който недвусмислено свързва словото с вярата. Да пазим ревниво буквите и книгите, означава да разбираме смисъла, който е вложен в тяхното създаване, без което няма как правилно да градим съответствия в днешния ден.

Всъщност къде сме днес? В езиков калейдоскоп, в който бушуват две състояния на езика: в големия информационен свят на словото неправилните речеви практики дебнат отвсякъде, а липсата на езикова компетентност е стъписваща. И това върви ръка за ръка с граматическа правилност, изпразнена от съдържание. Кой да знае, че христоматийният израз на Чомски „безцветните зелени идеи яростно спят“, в който всичко е граматически съгласувано и едновременно с това поразяващо със своята смислова безсъдържателност, ще се окаже един от архетипите на съвременната словесност. Оттук до нищоказващото политическо и медийно слово, а както се вижда – и в науката, крачката е толкова малка. Тези две състояния на словото тревожат днес.

Разговорите за езикова политика обикновено завършват с търсене на варианти за спасяване на езика. Нахлуването на ниските регистри на речта и агресивното им настаняване по високите етажи на комуникацията притесняват. С времето започнахме да свикваме – част от тези, на които би трябвало да подражаваме, също започнаха да говорят и пишат така. Това е мигът на откъсване от езика – миг, в който преставаме да бъдем чувствителни към подобни промени, без да съзнаваме, че губим идентичността си. Не агресивната съпротива ще надмогне този миг – езикът не се променя със закон, нито неправилната реч – само със санкции. За да успее езиковата им мисия, Кирил и Методий обучили множество ученици. Вярвали, че същността на книжовното им дело е в бавната, трудната и продължителната борба по съхраняване на езика. Езикът има нужда от любов. Тя води до изучаване, разбиране, дори до възстановяване на изгубения език. И този лек бил известен още от времето на Черноризец Храбър: трябва да обичаш езика, за да се гордееш с него. Но трябва да го усещаш не само като език на комуникация (инак английският днес е предостатъчен, както преди това е бил френският, а преди всички – класическите гръцки и латински). Езикът трябва да се усеща като част от идентичност, като стълб на тази идентичност. Такъв стълб е и вярата, изконно обвързана с езика в акта на създаването му. Спреш ли да виждаш тази връзка, спираш да разбираш историята и културата си, губиш своето себе си. Любовта и гордостта от езика, също както и вярата, се градят и възпитават с години. Макар да изглежда, че сякаш сме изпуснали този момент през последните няколко десетилетия, вярвам, че все още имаме шанс. Има една граница, която дори и постмодерното не успя да трансгресира: гордостта от езика. Остава само да помним това, когато ползваме българския език – от ритуалните употреби на празника до задъхания ритъм на ежедневието.

24-ти май ще бъде празник дотогава, докато в благодатното Слово на първоучителите разпознаваме незагасващия огън на националната ни идентичност.

Авторът член-кореспондент дфн Мирослав Дачев работи в НАТФИЗ като професор по семиотика на изкуството. Член е на факултетния съвет „Екранни изкуства” и на академичния съвет на НАТФИЗ. Ръководител е на Консултативен съвет към ректора „Стратегия и развитие” и на катедра „Световна култура“.

Още по темата

23/05/2023

Новини

БАН връчи награди за млади учени по случай 24 май

23/05/2023

Новини

Раздадоха наградите „Питагор“ за утвърдени български учени