Виртуалните светове може да са дигитални, но могат да бъдат толкова реални и смислени, колкото и нашия физически свят, твърди философът Дейвид Чалмърс в новата си книга „Реалност+: Виртуални светове и проблемите на философията“.
В Матрицата има една сцена, в която Нео отива да види Оракула и среща в чакалнята малко дете, което привидно огъва лъжица със силата на ума си. Забелязвайки вниманието на Нео, то му казва: „Не се опитвайте да огъвате лъжицата. Това е невъзможно. Вместо това, опитайте се само да осъзнаете истината.“ И каква е тази истина? „Няма лъжица“, казва детето.
Изводът е, че Матрицата е илюзия, фалшив свят, конструиран от машините, за да поддържат човешките същества спокойни и послушни, докато телата им служат като батерии за захранване на Матрицата. Но какво ще стане, ако това предположение е погрешно и вместо това Матрицата е също толкова реална, колкото и физическият свят? В този случай детето щеше да каже: „Опитайте се да осъзнаете истината. Има лъжица - дигитална лъжица“, обяснява Дейвид Чалмърс.
Това е централният аргумент в книгата „Реалност+: Виртуални светове и проблемите на философията“ (Reality+: Virtual Worlds and the Problems of Philosophy) на професора по философия от Нюйоркския университет Дейвид Чалмърс (David Chalmers), може би най-известен с разработките си през 90-те години на миналия век на неща като способността за разграничаване, категоризиране и реагиране на стимули от околната среда, способността на мозъка да интегрира информация и идентифицирането на базов механизъм, обясняващ разликата между бодърстване и сън.
"Има лъжица - дигитална лъжица." Кредит: Warner Bros
Но субективността на преживяването е качествено различна. Емоциите, вкусът на ягоди или миризмата на лавандула всички те попадат в категорията „тежък проблем“, защото са много по-трудни за обяснение във физически или биологичен аспект.
Чалмърс се фокусира върху Матрицата, тъй като тя е свързана с така наречената хипотеза за симулация от излизането на първия филм през 1999 г. Продуцентската компания на Ушаковски, Red Pill, наема философ от Университета Клемсън на име Кристофър Грау (Christopher Grau), докато разработват филма, и молят Грау да покани някои от своите академични колеги да напишат есета за Матрицата за сайта на филма. Чалмърс е сред тези, които получават такава покана. Той вече е работил върху академична статия и е успял да адаптира тези свои идеи в есе „Матрицата като метафизика“ (The Matrix as Metaphysics).
В това есе Чалмърс оспорва често повтаряната тема на филма, че ако някой е в Матрицата, той преживява илюзия, измама или измислица – с други думи, постоянното настояване, че Матрицата не е "реалният свят".
„Аз твърдях, че да, може би сме в Матрицата, но ако сме, това все още е напълно реално“, коментира Чалмърс пред Ars Technica. "Оказва се, че Матрицата е прекрасен начин да се илюстрира цял набор от философски идеи."
Reality+ развива този основен техно-философски аргумент с по-големи подробности. Чалмърс използва Матрицата и други аспекти на поп културата, за да изследва широк спектър от дълбоки философски идеи.
„За мен това е чудесен начин да направя много от тези въпроси по-конкретни, като ги прикрепя към реални научнофантастични сценарии“, разказва Чалмърс, цитирайки като пример научнофантастичната новела на Джеймс Е. Гън (James E. Gunn) от 1954 г. „Нещастният човек“ (по-късно включен в The Joy Makers). Сюжетът описва компания, наречена Hedonics Inc., която предлага на хората възможността да се преместят във виртуален свят, където всичко е перфектно. Главният герой на историята отхвърля това предложение, смятайки, че перфектният виртуален свят е по-лош от несъвършената реалност. Неговите теми предшестват тези на Матрицата.
Повтаряща се тема във филма е, че Матрицата е сложна измама или заблуда. Само чрез приемане на „червеното хапче“ тези, които са в капан в Матрицата, могат да освободят умовете си и да влязат отново в „реалния“ свят.
В тази достъпна, но провокираща размисъл книга, читателите ще се сблъскат с всичко - от алегорията на Платон за пещерата и хипотезата на Джон Уилър за това как умът и тялото могат да взаимодействат във виртуални светове, дали реалността е математическа структура и дали можем да бъдем просто мозъци на Болцман, плаващи в свят на сънища и мечти. Чалмърс се занимава и с технологични въпроси като дали смартфоните разширяват ума ни, дали интернет ни прави умни или глупави, заплахата от фалшификати и алтернативни факти и дали може да има обективна реалност в мултивселената от виртуални светове.
„Нашите умове са част от реалността, но голяма част от реалността е извън нашите умове“, пише Чалмърс във въведението на Reality+ . „Реалността съдържа нашия свят, но може да съдържа и други. Можем да изградим нови светове и нови части от реалността... Може да има части от нея, които никога не можем да опознаем. Реалността съществува независимо от нас. Истината има значение. Има истини за реалността и можем да се опитаме да ги намерим. Дори в епоха на множество реалности, аз все още вярвам в обективната реалност."
Следва интервюто на Ars Technica с Чалмърс.
Ars Technica: Вие правите често препратки не само към Матрицата, но и към други класически произведения на научната фантастика във вашата книга. Какво има в такива произведения, които толкова силно резонират с философите?
Дейвид Чалмърс: Уашовски вършат прекрасна работа в Матрицата за илюстриране на толкова много дълбоки философски идеи. И Станислав Лем очевидно е много дълбок философ, който е разсъждавал върху някои от тези сценарии много по-рано, през 50-те и 60-те години на миналия век, много преди който и да е философ. Мисля, че почти всеки писател на научна фантастика е един вид философ, защото какво е научната фантастика, освен мисловен експеримент? Ако имаше машини, интелигентни като хората или ако живеехме в симулация? Те продължават да разсъждават за последствията. В известен смисъл това правят и философите. Ние мислим за тези сценарии и разсъждаваме за това, което следва. Когато се направи добре, това може да изведе нещо важно за природата на ума или природата на реалността.
Дейвид Чалмърс твърди, че виртуалните светове са реални – само че направени от битове, вместо от атоми. Кредит: Tim Peacock/Reality+
Ars Technica: Структурирахте Reality+ около три централни философски въпроса. Нека започнем с първия: Какво означава да си реален?
Дейвид Чалмърс: Никога преди не бях разделял това понятие, защото използваме думата „реален“ по толкова много различни начини в обикновения живот. В крайна сметка разграничих пет различни аспекта в нашата концепция за реалното. Единият казва, че да бъдеш истински означава да можеш да променяш нещата в света около себе си, да имаш каузални сили, както се изразяват философите. Друга гледна точка твърди: Да бъдеш истински означава да си там, независим от нас, независимо от умовете ни. Ако всичко е в ума, не е реално. Ако е извън ума, значи има определена реалност. Трето направление, ако нещо е илюзия, то не е реално. Ако видите розов слон пред себе си, но нищо подобно не се случва, значи това не е реално.
Мисля, че мога да твърдя, че по принцип, ако сме в свят, подобен на симулация, тогава разликата е в дигиталните обекти. Тези дигитални обекти са там независимо от нас. И най-важното, те не нужно да са илюзии. Когато виждам, да речем, дърво и съм в дигитален свят, тогава то не трябва да се приема за илюзия. Просто дървото е дигитално. Направен е от битове. Това е нещо като да си направен от атоми. Ние не казваме, че дървото не съществува, само защото е направено от атоми. Така че, по същия начин, мисля, че не трябва да казваме, че дървото не съществува или дървото не е истинско, само защото е направено от битове. Така че по принцип виртуалният свят може да бъде също толкова реален, колкото и физическият свят.
Ars Technica: Виртуалната реалност в сегашното си въплъщение е по-скоро среда със смесена реалност, тъй като биологичен човек във физическия свят е закачен във виртуален свят.
Дейвид Чалмърс: VR хората понякога говорят за континуум реалност-виртуалност. Искам да отхвърля този начин на приемане, защото смятам, че трябва да говорим за континуум от физичност към виртуалност. Физическата реалност и виртуалната реалност, и двете, са форми на реалност. Има реални дигитални обекти и нещата наистина се случват във виртуалното пространство. Това не е илюзия. Просто в момента са доста примитивни.
От друга страна, те бързо се подобряват. Това не е истинска виртуална реалност, защото не е потапяща. Не се преживява в 3D навсякъде. Това е просто нещо, което изпитвате на 2D екран. Second Life (SL) е трудно да се отнесе към VR, защото се нуждаете от много по-висока честота на кадрите, което е много трудно да се направи със софтуера на Second Life. Вече има куп социални виртуални светове в истинска VR: VRChat, Altspace, Rec Room. Никой от тях не е толкова широкообхватен, както Second Life.
По време на пандемията започнах да използвам VR за редовни седмични срещи с няколко колеги философи от цял свят. Това бяха истински взаимодействия, които имах с реални хора на реални места. Мисля, че светът беше Bigscreen, където можете да правите неща като хвърляне на домати и хартиени самолети. Но законите на този свят определено не са стандартните закони на земната физика. Така че направихме малко експерименти, опитвайки се да разберем физиката на този виртуален свят.
Ars Technica: Да преминем към въпроса за познанието. Възможно ли е окончателно да се докаже или опровергае, че всъщност живеем в симулация?
Дейвид Чалмърс: Зависи какъв вид симулация имаме предвид. Несъвършената симулация е тази с много грешки, които се разкриват. Може би, ако сме в несъвършена симулация, бихме могли да разберем, защото ще забележим куп проблеми. Може симулаторите да комуникират с нас, да ни покажат изходния код, да обърнат Емпайър Стейт Билдинг с главата надолу. Това може да бъде доста убедително доказателство, че сме били в несъвършена симулация, но няма да е доказателство.
Най-трудният случай е хипотезата за "перфектната симулация" - симулация, която е неразличима от света, който симулира. В този случай е много трудно да се разбере какви доказателства бихте могли да получите, които биха доказали, че не сте в такава симулация, защото тези доказателства винаги могат да бъдат симулирани. Хипотезата за перфектната симулация не е нещо, което можем да тестваме и разграничим от обикновената физическа реалност. За много хора това означава, че вече не е научна хипотеза, защото науката изисква фалшифицируемост*, в идеалния случай да има поне някаква възможност за проверка.
*Критерият за фалшифицируемост (опровержимост) на Карл Попър определя демаркационната линия между наука и ненаука, т.е. една система може да се счита за научна, само ако твърденията й могат да се проверят и могат да бъдат оспорени от експеримент.
Това е работа на философията, а не на науката. По принцип имаме способността да изграждаме перфектни симулации. По принцип бихме могли да свържем някого с перфектна виртуална реалност - не с технологията, която имаме сега, а с технологията, която ще имаме през следващия век. Можем да направим емпирично потвърдена възможност хората да бъдат свързани с перфектни симулации и да не могат да ги разграничат. Така че все още е смислена хипотезата, че сме в симулация, дори ако се окаже, че не можем да направим нищо, за да я проверим или да я опровергаем.
Ars Technica: Има ли значение дали е реалност или симулация, ако не можем да разберем разликата?
Дейвид Чалмърс: Някои хора ще кажат, че ако сме в перфектна симулация, тогава животът ни е просто илюзия – измама – и това е ужасно. Моето мнение е, че ако сме в перфектна симулация, това не е илюзия, не е необходимо да е измама, светът около нас е напълно реален и животът ни може да бъде почти толкова смислен, колкото преди. Дори и да открием, че сме в симулация, това би било шокиращо в началото, но подозирам, че не след дълго животът ще продължи.
Ars Technica: Ако живеем в симулация, това повдига очевидния въпрос: Кой е симулаторът? Въпреки че сте атеист, вие написахте, че преосмисляте концепцията за бог.
Дейвид Чалмърс: Никога не съм бил привлечен от идеята за бог. Харесвам естествената картина на природата, управлявана от квазинаучни закони, но хипотезата за симулация отваря място за нещо поне малко като бог. Ако има симулация, вероятно тази симулация е създадена от някой, който е потенциално всемогъщ и всезнаещ за това, което се случва в симулацията. Това са поне три от свойствата на традиционния Бог: създател, всемогъщ, всезнаещ.
От друга страна, на симулатора може да му липсват някои други качества, като например да е недвусмислено добър. Доколкото знаем, симулаторът е просто тийнейджър хакер в следващата по-горна вселена. Няма особена причина да мислим, че е някак по-мъдър или по-добър. Отчасти влязох в това преди около 15 години, като гледах как петгодишният ми племенник играе със SimCity. Той изгради града и околната среда и всички хора. Тогава каза: „Сега, ето забавната част“ и просто подпали всичко, изпрати земетресения и приливни вълни. Помислих си: „Добре, сега разбирам старозаветния Бог“.
Разбира се, няма причина да мислим, че трябва да почитаме този симулатор или да изградим каквато и да е етична система около него. Така че не знам дали симулаторът заслужава името на пълномащабен бог. В някои традиции съществува идеята за демиург: по-малки богове, полубогове, които вършат работата по създаването на вселени. Така че може би симулаторът е малко като демиург. Все още смятам дълбоко в себе си, че съм атеист, но може би атеизмът се оказва в съответствие с определени много ограничени форми на природни богове.
Ars Technica: Това ни води до ценностния въпрос: Може ли да водим добър, смислен живот във виртуален свят? Как да се ориентираме в етиката в тази виртуална среда, особено по отношение на това, което наричате „чисти симове“ (изцяло симулирани същества)?
Дейвид Чалмърс: Ще има обикновени хора, които се мотаят във виртуалната среда, свързвайки се с устройства и така нататък. Но има и неигрови персонажи (NPC - non-playable characters). Те не са хора, а по-скоро алгоритмични същества, които съществуват във видеоиграта. Мисля, че много малко хора биха твърдяли, че NPC-та, които имаме в момента, имат морален статут наравно с хората. Ако някой застреля NPC във видеоигра, не смятаме, че е направил нещо морално грешно. От друга страна, ако преминем бързо напред в бъдещето, когато бъде разработен изкуственият интелектен и стигнем до AI на ниво човек, тогава е възможно да има сложни и усъвършенствани като нас NPC във виртуалните светове.
Тогава идва въпросът "заслужават ли морален статут?" За мен този въпрос е силно свързан с въпроса за съзнанието. Човешките същества са съзнателни. Имаме субективен опит. Ние преживяваме всичко, което ни се случва от първо лице, независимо дали това е да виждаме, да чуваме или да изпитваме болка или удоволствие. Ще бъдат ли съзнателни тези AI системи или сложни NPC? Ще имат ли реално субективно преживяване от първо лице? Мисля, че биха могли. Моето собствено мнение е, че няма нищо особено в биологията. И силицият, и биологията по принцип могат да поддържат един и същи вид съзнание, въпреки разликата в субстрата.
Ако NPC имат съзнание като нашето, бих твърдял много уверено, че те ще имат морален статут като нашия. Не е добре да причинявате безразборно страдание на тези същества. Не е добре да ги убивате безразборно.
Във филма Free Guy Райън Рейнолдс играе NPC, който развива съзнание и свободна воля.
Ars Technica: Този проблем бе разгледан във филма от 2021 г. Free Guy: Неигрови персонаж във видео игра внезапно развива свободна воля.
Дейвид Чалмърс: Точно така. Free Guy е просветен филм в много отношения. Това е нашият свят. Истинско е. Заслужаваме уважение. Има един страхотен разговор между Гай и най-добрия му приятел. Гай пита: "Това означава ли, че нищо от това не е реално?" И приятелят му казва: „Хайде, седя тук с най-добрия си приятел, който преминава през труден момент, опитвайки се да му помогна. Ако това не е реално, не знам какво е“. И в крайна сметка те започват това, което представлява движение за граждански права за NPC в тази видео игра.
Ars Technica: От гледна точка на невронауката има смисъл, в който мозъкът вече конструира нашата лично преживяна реалност, тъй като мозъкът филтрира и създава това, което възприемаме. Любопитен съм дали има нещо, което можем да вземем от това и да приложим във виртуалните светове.
Дейвид Чалмърс: Може да приемем възприятието като процес отдолу нагоре, изцяло задвижван от сензори и друга входяща информация, които влияят на мозъка, но научихме, че има много силен компонент отгоре надолу във възприятието. Мозъкът има очаквания. Има предварителни вероятности. Има модели, в които всичко това трябва да се побере. Ние сме склонни да третираме виртуалните светове по един и същи начин: мозъкът получава правилния вид входни данни и мозъкът е предубеден да очаква определени видове обекти в околната среда, определени форми и размери, така че ние много естествено тълкуваме всичко това като реално.
Но след това става малко по-сложно. След като наистина разберете, че сте във виртуален свят, след като сложите устройството, очакванията ви са различни. Това може да доведе до това, което наричам „чувство за виртуалност“. Знаете, че обектите около вас не са физически и това по някакъв начин прониква в начина, по който ги възприемате. Може би сте в разширена реалност, с комбинация от виртуални обекти и физически обекти. Поне засега те се държат по много различни начини. Ръката ви ще премине направо през създание на Pokémon Go, но няма да премине през истинско животно. Обектите с разширена реалност обикновено са малко анимационни, но мисля, че занапред, когато използваме разширена реалност, ще бъде важно да имаме ясно усещане за това кое е физическо и кое виртуално.
Една аналогия е гледането в огледало. Първият път, когато се погледнете в огледало, вашата реакция е да се попитате какво има зад огледалото. Но много бързо научаваме как работят огледалата. Мисля, че същото важи и за VR. След като се свикнете с VR, получавате усещането, че всичко това се случва във виртуалното пространство, а не във физическото пространство. Това е моментът, в който мисля, че възприятието отгоре надолу може да ни помогне да избегнем измамите на виртуалната среда.
Ars Technica: Опитът от написването на тази книга подтикна ли Ви да промените мнението си за нещо?
Дейвид Чалмърс: Започнах с това, което философите наричат картезианство: Единственото нещо, за което можем да знаем със сигурност, е собственият ни ум. Външната реалност е далеч от нас и е трудно да се знае със сигурност. Можем да сме напълно извън връзка с нея. Но колкото повече започнах да мисля за дигиталните реалности и виртуалните реалности и връзката им с физическите реалности, толкова повече усещах, че съм малко повече във връзка със света около мен, отколкото си мислех, че съм. Дойдох до мисълта, че наистина е важна структурата на физическия свят.
Може би не можем да знаем от какво е направен светът, дали в крайна сметка е виртуален/силициев или физически/биологичен. Но можем поне да знаем структурата на нещата. Оказва се, че това е достатъчно за много цели. Може би не мога да знам със сигурност дали съм в симулация, но има това структурно ядро на реалността, което е познававмо. Колкото повече мислите за виртуалната реалност и разширената реалност и физическата реалност, поне за мен, толкова повече звучи вярно.
Източник: Exploring mind-bending questions about reality and virtual worlds via The Matrix
NYU philosopher David Chalmers chats with Ars about his new book Reality+.
JENNIFER OUELLETTE, Ars Technica
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
Няма коментари към тази новина !
Последни коментари