Международни политически стратегии за справяне с климатичните промени: еволюция на Протокола от Киото

През 2021 г. диалогът между страните по Парижкото споразумение продължава

Въпреки редица политически, социални и икономически предизвикателства, през последния четвърт век се правят политически усилия в насока формулиране на работещи международни стратегии за справяне с климатичните промени. Като такава стратегия може да се разглежда и Протоколът от Киото. След като ключови страни по протокола не спазват своите ангажименти, се стига до формулирането на Парижкото споразумение относно изменението в климата. Негова цел е ефективно да замени Протокола от Киото. Парижкото споразумение се стреми да разпределя открито и справедливо ангажиментите между развити и развиващи се страни, а България – като страна-членка на Европейския съюз, трябва да допринася за постигането на общите цели, заявени от съюза. 

Изготвянето и изпълнението на международните политически стратегии за справяне с глобалното затопляне среща различни предизвикателства. От една страна, е необходима политическа воля на високо равнище за включване и спазване на ангажименти към подобни стратегии. От друга страна, за ефективното справяне с глобалния проблем следва да се мобилизира и достатъчно обществена подкрепа, както и ангажираност на индивидуално ниво. От трета страна, процесът по изготвяне на стратегиите е предизвикателство сам по себе си. Причината е, че очакваните ползи от предприемането на политически действия в подобна насока, ще се материализират в по-далечно бъдеще. Това превръща плащането на цената сега в непривлекателен вариант. 

Класическата икономика постулира, че човек е предразположен да предпочита получаването на стока, услуга или резултат възможно най-скоро – това е т.нар. „предпочитание за време“. При анализа и прогнозирането на глобалното затопляне, обаче се работи с широка времева рамка. Междуправителственият панел по климатичните промени (IPCC), например, се фокусира върху период поне до 2100 г., а вероятно, подходящият времеви обхват следва да се простира до 2300 г. Причината е, че толкова би отнело на въглеродния диоксид (СО2) да се поеме дълбоко в океана и да преустанови своето натрупване в атмосферата. 

В допълнение, липсва консенсус относно методите, по които да се изготвят анализите. Различните методи водят до различни резултати. Това е от съществено значение при изготвяне на политическите стратегии, тъй като те следва да се основават на съответни данни и прогнози. Освен това, веднъж изготвени, стратегиите също биват подлагани на анализ – до какви резултати се очаква да доведат и кога. Тук отново има разминавания, в зависимост от използвания метод. И все пак, въпреки изведените предизвикателства, през изминалия четвърт век се правят политически усилия в насока формулиране на работещи стратегии. Към основните могат да бъдат отнесени: Протоколът от Киото; подход „value-at-risk” или фокус върху измерване на риска; оптимален данък върху въглеродните емисии. В тази статия ще разгледаме по-подробно фазите на развитие на Протокола от Киото.

Протокол от Киото

Протоколът от Киото е международно споразумение, целящо да постигне редуциране на емисиите СО2 и наличието на парникови газове в атмосферата. Протоколът е свързан с Рамковата конвенция на ООН за изменение на климата (РКООНИК). Приет е в Киото, Япония, през 1997 г. и след сложен процес по ратификация влиза в сила през 2005 г. На държавите, ратифицирали протокола, са предписани максимално допустими нива на емисии СО2 за специфични периоди. Ако някоя от държавите генерира повече от договорените емисии, получава по-малък лимит за следващия период.

Развитите страни поемат ангажимент да намалят своите въглеводородни емисии средно с 5,2% до 2012 г. Това би представлявало около 29% от световните емисии от парникови газове. Всяка държава има различна цел за постигане до въпросната година. Страните-членки на Европейския съюз (ЕС) залагат намаляване на емисиите с 8%, докато САЩ и Канада обещават намаление със, съответно: 7% и 6% до 2012 г.

Важен аспект от Протокола от Киото е разделението, което прави между развитите и развиващите се страни. Протоколът признава, че 

развитите страни са отговорни за сегашните високи нива на парникови газове в атмосферата,

в резултат на повече от 150 години индустриална активност. Поради това, протоколът изисква повече от развитите нации, отколкото от по-малко развитите. Това намира израз в решението да се наложат ограничения във въглеродните емисии само на развитите страни, а развиващите се страни участват, като инвестират в проекти, целящи да намалят емисиите в своите страни. За изпълнение на подобни проекти, развиващите се страни получават „въглеродни кредити“, които могат да продават на развитите страни. По този начин развитите страни могат да си осигурят по-високи ниво на максимално приети въглеродни емисии за съответен период. Ефектът от това е, че развитите страни получават възможността да генерират голямо количество парникови газове.

Важно е да се отбележи, че САЩ, които първоначално ратифицират протокола, се отказват от ангажимента си към него през 2001 г. Причината е, че намират споразумението за нечестно, именно поради изискването само от индустриализираните нации да ограничат отделянето на емисии. Това води и до опасения относно негативния ефект, който може да има протоколът върху икономиката на САЩ.

Така, докато много страни, включително ЕС, планират да достигнат заложените по споразумението цели до 2011 г., други страни се провалят в опита си да го направят. В тези тенденции се крие и една от основните причини за неуспеха на Протокола от Киото. Важното, в случая, е, че към страните, които не спазват ангажиментите си, се отнасят САЩ и Китай – двете са сред най-големите източници на замърсяване в световен мащаб. Вследствие на това, отделеният от САЩ и Китай парников газ е в състояние да редуцира ефекта от постигнатия прогрес на всички останали страни. Нещо повече, до 2009 г. – четири години след влизането в сила на Протокола от Киото, се наблюдава увеличаване на глобалните въглеродни емисии, вместо намаляване. Това води до необходимостта от преразглеждане на споразумението. 

През 2012 г., след приключването на първия договорен период по протокола, страните по споразумението се срещат в Доха, Катар. Вследствие, се поставят нови цели за редуциране на емисиите за втория договорен период (2012 г. – 2020 г.). Изменението от Доха има кратък живот. През 2015 г. на срещата за устойчиво развитие, проведена в Париж, всички участници в РКООНИК подписват нов договор – 

Парижкото споразумение относно изменението на климата

Целта е то ефективно да замени Протокола от Киото. Парижкото споразумение е прието от почти всяка нация през 2015 г. Всички страни, които са основни генератори на парникови газове, поемат ангажименти за намаляване на замърсяването, изменящо климата и за подсилване на тези свои действия във времето. Важна директива от сделката призовава за намаляване на глобалните парникови газове, като целта е ограничаване на покачването на температурата на Земята – в рамките на века, до 2 градуса по Целзий над прединдустриалните нива. В допълнение, намерението е да се предприемат стъпки, които да ограничат това покачване до 1,5 градуса. Парижкото споразумение създава и рамка за наблюдение и открити доклади относно климатичните цели на всяка страна. Освен това, споразумението предоставя и начин за развитите нации да съдействат на развиващите се страни в техните усилия да се адаптират към климатичния контрол. Основната идея е да се подсили способността на развиващите се страни да се справят с въздействието от климатичните промени. Подобно подсилване би могло да накара развиващите се страни да се чувстват като активна част от цялостния процес по справяне с глобалния проблем. А като последица от това – да поставят и изпълняват по-ефективно цели в желаната от споразумението посока. 

Канада е една от развитите страни, която активно работи за развиването на подобни процеси. Към април 2019 г. страната залага 2,65 млрд. долара за подпомагане на най-бедните и уязвими региони, засегнати от климатичните промени. Предвидено е цялата сума да бъде внесена до края на март 2021 г. 

Цели на финансовата подкрепа са:

• Инициативи, които значително намаляват отделянето на парникови газове, съобразени с нуждите и плановете на развиващите се страни.
• Действия в посока адаптация, особено за най-бедните и уязвимите.
• Мобилизиране на капитал за нов частен сектор в развиващите се страни, който да работи за справяне с климатичните промени.

Фокус на финансирането са сектори като:

• Чиста технология и възобновяема енергия.
• Селско стопанство, съобразено с климата, както и устойчиво лесовъдство.
• Управление на водните ресурси.
• Климатична устойчивост.

^{Фигура 1. Географско разпределение на предвидената от Канада помощ за уязвимите страни, с цел адаптиране към неблагоприятните ефекти от климатичните промени. Разпределението е изготвено към април 2019 г. и обхваща периода до март 2021 г. Източник: Government of Canada, “Climate change in developing countries”}

През 2019 г. САЩ формално се оттеглят от Парижкото споразумение, но след встъпване в длъжност, президентът Джо Байдън започва процес по повторно включване. ЕС изпълнява най-амбициозните цели за намаляване на емисиите на парникови газове, като същевременно е отговорен едва за 9.6% от дела на глобалните емисии. Като страна-членка на ЕС България трябва да допринася за постигането на общите цели – намаляване на емисиите парникови газове с поне 55% до 2030 г. и постигане на климатична неутралност до 2050 г. През 2018 г. България заявява, че не би приела увеличаване на амбицията на ЕС по отношение на целите до 2030 г. Следва да се отбележи, че новото споразумение не преразглежда статута на Република България по РКООНИК. 

България продължава да се счита за „страна с икономика в преход”, 

което не вменява ангажименти за задължителни финансови вноски. В това си качество, страната ни ще продължи да предоставя финансова помощ на доброволен принцип. 

Част от приоритетите, заложени от Министерството на околната среда и водите за 2021 г. се отнасят до:

• Прилагане на мерките от Националната програма за подобряване на качеството на атмосферния въздух (2018 – 2024 г.) и Националната програма за контрол на замърсяването на въздуха и извършване на законодателни промени, във връзка с прилагане на допълнителни мерки за намаляване на нивата на замърсителите.
• Изпълнение на Инвестиционната програма за климата и Програма „Микропроекти за климата“ на Националния доверителен екофонд – включва финансиране на проекти за намаляване на енергопотреблението на публични сгради и доставка на електрически превозни средства от публични институции, както и изготвянето на малки инфраструктурни проекти, водещи до директно или индиректно намаляване на емисиите на парникови газове или адаптация към климатичните промени. Тук влизат и т.нар. „меки“ проекти – дейности, свързани със смекчаването и адаптацията към климатичните промени и състоящи се в разработване на стратегии/програми/доклади/анализи.

През 2021 г. диалогът между страните по Парижкото споразумение продължава. Но редица фактори усложняват ефективния процес: липса на консенсус, бюрокрация, условия на глобална пандемия и не на последно място – разгледаните в началото предизвикателства, включително икономическият анализ и подход към въпроса за ефективността на стратегията. Ако страните по споразумението, особено водещите развити страни, нямат доверие в неговата ефективност, съществува риск Парижкото споразумение да последва съдбата предшественика си – Протокола от Киото. За да се избегне подобно развитие, е необходимо мобилизирането не само на политическа воля, но и активност от страна на бизнеса и гражданите в посока, която подкрепя реализирането на заложените от споразумението цели.

В публикацията са използвани материали от:

• Government of Canada. Climate change in developing countries. Достъпно към 31.03.2021 г. на интернет адрес.
• Lomborg, B. (2006). How to spend $50 Billion to make the world a better place. Cambridge University Press, p. 1, pp. 4-7.
• Sprenger, Ch. (2009). Time preference. University of California. Достъпно към 22.03.2021г. на интернет адрес.
• Tardi, C. Wohnler, R. The Kyoto Protocol. Investopedia. Достъпно към 22.03.2021г. на интернет адрес.
• United Nations Climate change. What is the Kyoto Protocol? Достъпно към 22.03.2021 г. на интернет адрес.
• Министерство на околната среда и водите. Позиция на българската делегация за участие на  Република България в 24-та Конференция на страните по Рамковата конвенция на Обединените нации по изменение на климата. Достъпно към 22.03.2021г. на интернет адрес.
• Министерство на околната среда и водите. Приоритети в националната политика за опазване на околната среда през 2021 г. Достъпно към 22.03.2021г. на интернет адрес.

Източник: Международни политически стратегии за справяне с климатичните промени: еволюция на Протокола от Киото, Климатека

Авторът Михаела Александрова е доктор по Политология към катедра „Международни отношения“, УНСС. Част от научните ѝ интереси се отнасят до: психология, социология, антропология, конфликтология, когнитивна наука, анализ и прогнозиране.

Още по темата

27/04/2021

Земята

През последните 20 години природните бедствия нарастват близо два пъти