През 1821 г. шотландският художник Патрик Сайм описва европейската кожа като „червена плът“. През 1795 г. Йохан Фридрих Блуменбах описва кожата на „монголската раса“ като „цвят на изсмукана и изсушена лимонова кора“. През 1876 г. италианският натуралист Одоардо Бекари описва кожата на местните жители на Нова Гвинея като някъде между „числата 28, 35, 42 и 43 [по скалата на Брока]“.
Днес цветът на кожата се разбира като обичаен отличителен белег за раса. Но това не винаги е било така. Всъщност съчетанието „цвят на кожата“ дори не го е имало до осемнадесети век и се утвърждава бавно.
И така, как цветът на кожата стана толкова неразделна част от начина, по който мислим за расата днес?
Тенът
За голяма част от европейската история би било немислимо да наречеш някого „бял“ или „черен“. Не защото е било обидно, а защото е нямало да има смисъл.
За да разберем защо, трябва да се върнем към произхода на европейската медицина. През пети век пр.н.е., гръцкият лекар Хипократ е твърдял, че тялото съдържа четири основни "хумора"(течности) - кръв, слуз, жълта жлъчка и черна жлъчка - определящи здравето на човека.
Четирите елемента, четири качества, четири хумора, четири сезона и четири възрасти на човека. Източник: Lois Hague/Wellcome Collection
Всяка течност е свързана с различен набор от характеристики и цвят. Например, черната жлъчка е свързана с меланхолията, а кръвта, от друга страна, с енергичност.
Както може да си представите, кръвта е червена. Черната жлъчка е черна. Жълтата жлъчка е жълта. Слузта е бяла.
Когато човек е здрав, тези течности са му сравнително балансирани, но при болест - не. Ето защо, според тази теория, болестите са придружени от храчки, гной, повръщане и пр. Тялото изтласква излишните "хумори" навън.
Но тези цветни определения не се отнасят до цвета на кожата. Те се отразяват комплексно като комбинацията от всичките течности в тялото. Ако този комплекс е дисбалансиран, той може да се отрази на кожата като зачервени бузи и бледи лица.
Ето защо никой не е искал да бъде наричан „бял“. По принцип да си „бял“ е означавало да си болен, както ако си „черен“, „червен“ или „жълт“.
Сега, когато казваме „тен“, имаме предвид цвета и текстурата на кожата на човек. Но в продължение на две хиляди години тенът е бил по-сложен или поне не толкова повърхностен.
Термините „черно“ и „бяло“ (по отношение на цвета на кожата) стават по-често срещани с колониалната експанзия и нарастващата експлоатация на роби. Ранните американци наричаха себе си „бели“ като начин да подчертаят свободата си. От самото начало тези термини са обвързани с дисбаланс на силите.
Изобретяването на расата
Предразсъдъците са стари колкото човечеството, но понятието „раса“ не е такова.
От векове терминът „раса“ не се е отнасял до хората. Вместо това, той определя качествата, които се търсят в лов или бойни животни (напр. "расов" кон). Към средата на шестнадесети век терминът започва да се използва и за хора, но само за елита. Например, Капетингите са били „третата раса крале“ (third race of kings) след Меровингите и Каролингите.
По принцип „раса“ се отнася до родословие и наследствени характеристики, а не до големи човешки групи.
Първата съвременна употреба на термина вероятно се появява през 1684 г. в статия на френския лекар Франсоа Берние (François Bernier), но малко хора прочитат творбата на Берние и идеята се подема бавно.
Ситуацията се променя през 1735 г., когато шведският натуралист Карл Линей публикува своята Systema Naturae.
В тази книга Линей разделя Homo sapiens на четири вида: Homo europaeus, Homo americanus, Homo asiaticus, Homo africanus. Всеки от тези видове съответства на един от гръцките хуморални цветове: европейците са бели, американските индианци - червени, азиатците - жълти, а африканците - черни.
За Линей тези цветове все още са квазиметафорични. Например няма нито един случай в който „жълто“ се използва за обозначаване на кожата на източните азиатци до XIX век. По времето на Линей източните азиатци са описвани с бяла кожа, но символично жълти: цвят, свързан с жълтеница, слабост и предателство. С течение на времето тези термини стават все по-буквални.
Линей не е единолично отговорен за изобретението на расата, но е един от нейните популяризатори в Европа и Америка. Системата на Линей е била невероятно влиятелна и модифицираната й версия и до днес се използва за класифициране на растения и животни.
Таблица за измерване на цвета на кожата и очите на Пол Брока (1865) Източник: Gallica/ Bibliothèque nationale de France.
След Линей много натуралисти дават своето мнение за расовите разделения по земното кълбо. Много от тях обосновават своите системи с благовидни „доказателства“ и твърдейки, че идеите им имат основание в природата.
Ражда се научният расизъм или използването на емпирични методи за подкрепа или оправдаване на расизма. А цветът замества расата.
Колоризъм и цветна слепота
Расата толкова здраво се свързва с цвета на кожата, че сега е почти невъзможно да се видят разделени. Това "цветово мислене" е разделящо и от самото му създаване се използва за оправдаване на безсмислена жестокост.
Ако обаче искаме да унищожим тази омраза, цветната слепота не е отговорът.
Би било прекрасно да живеем в свят, в който цветът на кожата няма значение, но расата е тук и ние трябва да го признаем. Ние живеем с колоризма (дискриминацията въз основа на цвета на кожата) от векове, така че трябва да приемем това наследство.
Цветните хора са формирали общности, фалшиви идентичности и живеят живот, пропит от своята „чернота“, „кафявост“ и другите цветове, които им са отредени. И ако внезапно се опитате да изтриете цвета това ще означава да заличите тези връзки, тази история и начините, по които колоризмът остава.
Нещо повече, самото понятие „цветна слепота“, приложено към расата, е заблуда. Терминът предполага, че слепите са освободени от понятия за цвят на кожата и следователно живеят в свят, в който расата няма значение.
Но когато Обасажи Обасаги (Osagie K. Obasogie) интервюира повече от 150 незрящи хора, разбира, че в голяма степен те все пак разбират понятието раса визуално, подобно на всеки друг. Когато са помолени да определят раса, респондентите отговарят с физически сигнали като цвят на кожата, коса, форма на очите и черти на лицето. И може би по-важното е, че те посочват, че тези физически особености оформят ежедневието им.
Толкова сме проникнати в тази история, че дори и да имате най-добрите намерения, е невъзможно да бъдете наистина „цветно слепи“. За да коригираме щетите в миналото, трябва да видим цвета. Трябва да признаем историята и силата на културните особености.
Трябва да виждаме цвета и ние носим отговорност да го виждаме по-добре от хората, които са живели преди нас.
Справка:
Bernier, François. “A New Division of the Earth.” In Journal des sçavans (April 24, 1684). Translated by T. Bendyphe in Memoirs Read Before the Anthropological Society of London Vol 1. 1863–64, 360–64.
Blumenbach, Johann Friedrich. De generis humani varietate nativa, 3d. ed. (1795).
Boulle, Pierre H. “François Bernier and the Origins of the Modern Concept of Race.” In The Color of Liberty: Histories of Race in France. Edited by Sue Peabody and Tyler Stovall. Durham: Duke University Press, 2003.
Fend, Mechthild. Fleshing out Surfaces: Skin in French Art and Medicine, 1650-1850. Manchester: Manchester University Press, 2017.
Giglioli, Henry Hillyer. “Dr. Beccari’s Third Visit to New Guinea.” In The Geographical Magazine 3. Edited by Clements R. Markham. London: Trübner & Co., 1876.
Heng, Geraldine. The Invention of Race in the European Middle Ages. Cambridge: Cambridge University Press, 2018.
Jablonski, Nina G. Living Color: The Biological and Social Meaning of Skin Color. Berkeley: University of California Press, 2012.
Keevak, Michael. Becoming Yellow: A Short History of Racial Thinking. Princeton: Princeton University Press, 2011.
Linnaeus, Carl. Systema naturae, 10th edition, volume 1. Stockholm: Laurentii Salvii, 1758. https://doi.org/10.5962/bhl.title.542
Obasogie, Osagie K. Blinded by Sight: Seeing Race through the Eyes of the Blind. Stanford, CA: Stanford Law Books, 2014.
Syme, Patrick. Werner’s Nomenclature of Colours. Edinburgh: William Blackwood and T. Cadell, 1821.
Thorndike, Lynn. “De Complexionibus.” Isis, vol. 49, no. 4 (Dec. 1958), 398-408.
Източник: Why We Think of Color When We Think of Race, Carolyn Purnell, Ph.D., Psychology Today
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
Няма коментари към тази новина !
Последни коментари