Митът за витамините: Защо мислим, че имаме нужда от хранителни добавки

Експерти по здравословното хранене заключават, че всичко, от което се нуждаем, обикновено се съдържа в една рутинна диета. Представители на индустриите, подкрепени от една изключителна история, твърдят, че храната не съдържа достатъчно и имаме нужда от добавки. За щастие, много удивителни изследвания вече са разрешили този спор.

На 10-ти октомври 2011 учени от университета в Минесота откриват, че жени, които взимат мултивитамини като хранителни добавки, умират по-бързо от тези, които не приемат такива добавки. Два дни по-късно, изследователи от Клийвланд Клиник откриват, че мъже, които приемат витамин Е, са в повишен риск от рак на простатата. „Тежка седмица е за витамините” - казва Кари Ган от ЕйБиСи Нюз.

Тези открития не са нови. Седем предишни изследвания вече са показали, че приемът на витамини увеличава риска от рак и сърдечни заболявания и съкращава живота. Въпреки това, през 2012 година повече от половината американци приемат някакъв вид хранителни добавки. Това, което малко хора осъзнават, обаче, е, че началото на манията по витамините може да се проследи до един човек. Човек, който е толкова невероятно прав, че получава две Нобелови награди и също толкова невероятно объркан, че е смятан за най-големият шарлатанин в света. През 1931 година, Лайнъс Полинг публикува доклад на тема „Природата на химичната връзка” в Журнала на американското химично общество (Journal of the American Chemical Society). Преди публикуването му, химиците знаят за съществуването на два вида химична връзка – йонна, при която един атом отдава електрон на друг атом; и ковалентна, при която атомите споделят общи електронни двойки.

Според Полинг, връзките всъщност не са така прости – споделянето на електрони в действителност е някъде по средата между йонна и ковалентна връзка. Идеята е новаторска и обвързва квантовата физика и химията. Концепцията е толкова революционна, че когато редакторът на журнала получава ръкописа, не успява да намери достатъчно квалифициран човек да го прегледа.

Когато Алберт Айнщайн бил попитан какво мисли за работата на Полинг, той свил рамене и казал: „Това е твърде сложно за мен”.

За този доклад Полинг получава наградата Лангмюр за най-отличителен млад химик в Съединените американски щати, става най-младият човек избран в Националната академия на науките (National Academy of Sciences), става професор в Калифорнийския технологичен институт (Caltech) и печели Нобелова награда по химия. Тогава той е на 30 години. През 1949, Полинг публикува доклад в Science, наименуван  „Сърповидноклетъчната анемия като молекулярно заболяване.” По това време учените са наясно, че хемоглобинът (протеинът в кръвта, който пренася кислород) кристализира във вените на хората със сърповидноклетъчна анемия, причинявайки болки в ставите, тромби (съсиреци в кръвоносната система), и смърт. Но не знаят причината за това. Полинг е първият човек, който доказва, че сърповидният хемоглобин има различен електронен заряд – признак, който драстично променя реакцията на хемоглобина към кислорода. Тези открития дават началото на молекулярната биология.

През 1951 Полинг публикува доклада „Структурата на протеините” в Бюлетина на Националната академия на науките (Prоceedings of the National Academy of Sciences). Учените знаят, че протеините са формирани от серия аминокиселини. Според Полинг, обаче, протеините имат и второстепенна структура, определена според нагъванията на протеините. Той нарича една от структурите алфа-спирала – по-късно тя е използвана от Джеймс Уотсън и Франсис Крик за да обяснят структурата на ДНК.

Поне 15 изследвания вече показват, че витамин С не лекува простудата.

През 1961 година, Полинг събира кръв от горили, шимпанзета и други маймуни от зоопарка в Сан Диего. Той иска да провери дали мутациите на хемоглобина могат да се използват като вид еволюционен часовник. Полинг показва, че хората са се отделили еволюционно от горилите преди около 11 милиона години, много по-рано отколкото учените дотогава са предполагали. Негов колега по-късно отбелязва следното: „С един удар [Полинг] обедини палеонтологията, еволюционната биология и молекулярната биология”.

Постиженията на Полинг не се свеждат само до науката. В началото на 50-те, и през следващите 40 години, той е най-широко признатият активист за мир в света. По време на Втората световна война, Полинг се противопоставя на интернирането в лагери на американци с японски произход, отказва предложението на Робърт Опенхаймер да работи върху проекта „Манхатън”, опълчва се на сенатор Джоузеф Макарти като отказва да положи клетва за вярност, застава срещу разпространяването на ядрени оръжия, публично дебатира с поддръжници на ядрените оръжия като Едуард Телър, кара правителството да признае, че ядрените експлозии могат да увредят човешките гени, убеждава други Нобелови лауреати да се противопоставят на войната във Виетнам, и пише бестселъра “Без повече война!” (No More War!). Усилията на Полинг водят до Договора за забрана на опити с ядрено оръжие. През 1962 година, Полинг печели Нобелова награда за мир и става първият мъж, който печели две Нобелови награди (Мария Кюри е първата, която печели две Нобелови награди). В допълнение на позицията му в Националната академия на науките, двете му Нобелови награди, Националният му медал по наука и медалът му за заслуги (връчен от президента на Съединените щати), Полинг става Доктор хонорис кауза на Кеймбриджкия университет, Лондонския университет и Парижкия университет. През 1961 година се появява на корицата на списание Тайм в броя за Мъж на годината, приветстван като един от най-великите учени живели някога. Но всичките усилия, труд и мислене, които правят Лайнъс Полинг легенда, изчезват. По думите на негов колега, неговото „падение е по размерите на една класическа трагедия”.

Повратната точка идва през март 1966, когато Полинг е на 65 години. Той току-що е получил медала Карл Нюберг. „По време на лекция в Ню Йорк” - спомня си Полинг, „аз споменах колко приятно ми става, когато чета за откритията на учени в изследванията им за естеството на света и заявих, че ми се иска да живея още 25 години, за да удължа това мое удоволствие. На връщане от Калифорния получих писмо от един биохимик, Ървин Стоун, който беше присъствал на лекцията.

Той ми писа, че ако следвам препоръката му и вземам по 3 000 милиграма витамин С дневно, ще живея не само 25 години по-дълго, а дори повече.”

Стоун, който се обръща към себе си като доктор Стоун, е учил химия 2 години в колежа. По-късно, той получава почетна степен от Колежа по хиропрактика в Лос Анджелис и „докторантура” от университета Донсбах - неакредитиран университет за дистанционно обучение в Южна Калифорния.

Полинг следва съвета на Стоун. „Започнах да се чувствам по-свеж и здрав,” казва Полинг. „По-специално, тежките простуди, от които страдах няколко пъти годишно, повече не се появяваха. След няколко години, увеличих приема на витамин С първо 10 пъти, а след това 20 пъти, и дори 300 пъти над нормата: пиех по 18 000 милиграма на ден.”

От този ден нататък, хората ще свързват Лайнъс Полинг само с едно нещо – витамин С.

През 1970 година, Полинг публикува книгата „Витамин С и обикновената настинка”, с която призовава хората да приемат по 3 000 милиграма витамин С на ден (около 50 пъти над препоръчителния дневен прием). Полинг смята, че обикновената настинка скоро ще остане в историята. „Ще са нужни десетки години, за да се изкорени напълно обикновената настинка”, пише той, „но аз смятам, че тя може да бъде изцяло под контрол в Щатите и в някои други държави в рамките на няколко години. Нямам търпение да стана свидетел на тази крачка към един по-добър свят.” Книгата на Полинг мигновено се превръща в бестселър.

Версии с меки корици са принтирани през 1971 и 1973, а допълнено издание, озаглавено „Витамин С, обикновената настинка и грипът”, публикувано три години по-късно, обещава да предотврати предречената епидемия от свински грип. Продажбите на витамин С се удвояват, утрояват и умножават по четири. Аптеките не могат да смогнат на търсенето. В средата на 70-те, 50 милиона американци вече следват съвета на Полинг. Производителите на витамини наричат това „ефектът Лайнъс Полинг”.

Учените, обаче, не са толкова ентусиазирани. На 14-ти декември 1942, около 30 години преди Полинг да публикува първата си книга, Доналд Коуан, Харолд Дийл и Ейб Бейкър от Университета в Минесота публикуват статия в Журнала на американската медицинска асоциация, озаглавена „Витамини за превенция на простудни заболявания”. Авторите стигат до заключението, че „при условията на това контролирано изследване, при което бяха излекувани 980 простудни заболявания… няма индикации, че витамин С сам по себе си, антихистаминово лекарство само по себе си, или витамин С заедно с антихистаминово лекарство, имат значителен ефект върху продължителността и сериозността на инфекциите на горните дихателни пътища”.

Изследванията продължават. След изявленията на Полинг, изследователи от университета в Мериленд дават 3 000 милиграма витамин С на 11 доброволци и захарно хапче (плацебо) на 10 други, всеки ден в продължение на три седмици. След това те заразяват доброволците с обикновена настинка. Всички развиват симптоми с идентична продължителност. В университета в Торонто изследователи дават витамин С или плацебо на 3 500 доброволци. Отново, витамин С не успява да предотврати настинките, дори и при доброволците, приемали по 2 000 милиграма на ден. През 2002, изследователи от Холандия дават мултивитамини или плацебо на повече от 600 доброволци. Отново няма разлика. Най-малко 15 изследвания показват, че витамин С не лекува обикновената настинка. В резултат на това, нито Агенцията за контрол на храните и лекарствата, Американската педиатрична академия, Американската медицинска асоциация, Американската диетична асоциация, Центърът за човешко хранене към училището за публично здраве „Джон Хопкинс Блуумбърг”, нито Министерството на здравеопазването и социалната политика на САЩ препоръчват приема на витамин С като хранителна добавка за превенция или лекуване на настинки.

Въпреки че изследване след изследване сочат, че Полинг греши, той отказва да повярва и продължава да насърчава приема на витамин С в своите изказвания, популярни статии и книги.

В случаите, в които той се появява пред медиите с очевидни симптоми на простудно заболяване, той твърди, че страда от алергии.

Лайнъс Полинг качва летвата. Той твърди, че витамин С не само предпазва от настинки, но и лекува рак.

През 1971, Полинг получава писмо от Юан Камерън, шотландски хирург в малка болница в покрайнините на Глазгоу. Камерън пише, че пациентите с ракови заболявания, на които са давани 10 грама витамин С всеки ден, се чувстват по-добре от тези, които не са получавали витамин С. Полинг е в екстаз. Той решава да публикува откритията на Камерън в Бюлетина на Националната академия на науките. Полинг вярва, че като член на академията може да си позволи да публикува статия, когато си поиска; освен това, само на три статии, предадени от членове на академията, е била отказана публикация за повече от 50 години. Въпреки това, статията на Полинг е отхвърлена, което допълнително опетнява репутацията му сред учените. По-късно, статията е публикувана в „Онкология”, журнал за лекари, специализиращи в ракови заболявания. Когато изследователите проверяват данните, недостатъкът става очевиден – болните от рак, които Камерън е „лекувал” с витамин С още в началото на терапията са били много по-добре, затова и резултатите им са по-добри. След тази случка, учените вече не взимат на сериозно твърденията на Полинг за витамините.

Но Лайнъс Полинг все пак има влияние над медиите.

През 1971 година, той обявява, че витамин С води до 10% понижение на смъртността в следствие на ракови заболявания.

През 1977, той стига дори по-далеч. „Според сегашната ми оценка, витамин С сам по себе си може да доведе до 75% понижение на смъртността”, пише той. „А смъртността може да се понижи дори още с допълнителни хранителни добавки”. Според Полинг, след като ракът остане на заден план, американците ще живеят по-дълго и щастливо. „Продължителността на живот ще е 100 – 110 години”, казва Полинг, „и с времето максималната възраст може да достигне 150 години”.

Жертвите на ракови заболявания вече имат основание за надежда. В желанието си да станат част от чудото на Полинг, те настояват пред лекарите си да приемат огромни дози витамин С. „В продължение на седем или осем години получавахме много запитвания от семейства, които искаха да приемат високи дози витамин С”, спомня си Джон Мерис, ръководител на катедра онкологията и директор на Центъра за изследване на ракови заболявания при децата в детската болница на Филаделфия. „Имахме много проблеми с това. Понякога те казваха: "Докторе, Вие имате ли Нобелова награда?’”.

Заслепени, учените решават да тестват теорията на Полинг. Чарлз Мертел от клиниката Майо, сравнява резултатите на 150 пациенти с рак: половината от тях са приемали по 10 грама витамин С дневно, а останалите не са. Групата, която е била лекувана с витамин С не показва разлики в симптомите или смъртността. Мертел заключава, че „[изследването] не успява да докаже терапевтичните свойства на високи дози витамин С”. Полинг е бесен. Той пише гневно писмо до Журнала по медицина в Ню Ингланд, където е публикувано изследването, твърдейки, че Мертел греши. Разбира се, че витамин С не е подействало – Мертел е лекувал пациенти, които вече са били подложени на химиотерапия. Полинг твърди, че витамин С дава резултати само, ако пациентът не е получавал химиотерапия.

Засегнат, Мертел провежда второ проучване, но резултатите са същите. Мертел заключава, че „сред пациентите с измерими показатели, нито един няма значително подобрение. Може да се обобщи, че терапия с високи дози витамин С не е ефективна срещу напреднали злокачествени заболявания, независимо дали пациентът е бил подлаган на химиотерапия или не”. За повечето доктори, това е финалният аргумент. Но не и за Лайнъс Полинг. Той не допуска да му се противоречи. Камерън споделя, че „никога не [го е] виждал толкова разстроен. Той гледа на цялата ситуация като лична атака срещу почтеността си”. Полинг смята, че проучването на Мертел е случай на „измама и преднамерена изкривяване на истината”. Той дори се консултира с адвокати за да съди Мертел, но те го разубеждават.

Полинг, обаче, не е сложил край. Следващото му твърдение е, че витамин С, приемано заедно с огромни дози витамин А (25 000 международни единици), витамин Е (между 400 и 1 600 международни единици), селен (основен елемент) и бета-каротен (съдържащ витамин А), може не само да предотврати настинки и да лекува рак, но и да изцери практически всяка болест позната на човека. Полинг твърди, че витамините и хранителните добавки могат да лекуват сърдечни заболявания, психични болести, пневмония, хепатит, полиомиелит, туберкулоза, дребна шарка, заушка, варицела, менингит, различни видове херпес, афти, брадавици, бръчки, алергии, астма, артрит, диабет, отделяне на ретината, удар, язви, шок, коремен тиф, тетанус, дизентерия, коклюш, проказа, сенна хрема, изгаряния, фрактури, рани, топлинен удар, височинна болест, радиационно отравяне, глаукома, бъбречна недостатъчност, инфлуенца, инфекции на пикочните пътища, стрес, бяс, и ухапвания от змии. Когато вирусът на СПИН навлиза в Щатите през 70-те години, Полинг твърди, че витамините могат да лекуват и него.

На 6-ти април 1992, корицата на списание Тайм, рамкирана с цветни хапчета и капсули, гласи следното: „Истинската сила на витамините: Нови изследвания показват, че те помагат в борбата срещу рака, сърдечните заболявания и въздействието на годините”. Статията, написана от Анастасия Туфексис, отразява необоснованите, вече отречени качества, който Полинг отдава на чудото на мултивитамините. „Все повече и повече учени започват да се съмняват, че традиционните мнения за витамините и минералите са твърде ограничени”, пише Туфексис. „Витамините, често в дози много над препоръчителните, защитават срещу редица болести от родилни дефекти и катаракта, до сърдечни заболявания и рак. Дори още попровокативни са загатванията, че витамините могат да отложат нормалния ход на времето и да забавят стареенето”. Туфексис ентусиазирано подчертава, че „фармацевтичният гигант HoffmanLa-Roche е дотолкова въвлечен в идеята за бета-каротен, че догодина планира да открие фабрика във Фрийпорт, Тексас, която ще произвежда по 350 тона от хранителната добавка годишно – достатъчно за да снабдява всеки възрастен американец с капсула от 6 милиграма дневно”.

Националната асоциация на храните (NNFA), лобистка организация в подкрепа на производителите на витамини, не може да повярва на добрия си късмет и нарича статията в Тайм „повратен момент за индустрията”. В опит да избегнат Агенцията за контрол на храните и лекарствата, които са по петите им, Националната асоциация на храните раздава по няколко копия от списанието на всеки член на Конгреса. Когато през 1992 година Туфексис говори по време на търговското изложение на Националната асоциация на храните, тя заявява следното: „За 15 години в Тайм, аз съм написала много статии, посветени на здравето. Но никога не съм виждала нищо подобно на реакцията към корицата за витамините. Броят се разпродаде светкавично, а ние бяхме засипани с искания за още копия. Нямаше повече копия. „Истинската сила на витамините” е най-продаваният брой тази година”.

Въпреки че проучванията не подкрепят тезата на Полинг, той смята, че витамините и хранителните добавки имат едно необикновено свойство, заради което могат да лекуват всичко; свойство, което е разпространявано върху всичко от кетчуп до сок от нар, и се бори за внимание с думи като натурален или органичен, с цел увеличение на продажбите. Свойството - антиоксидант“.

Антиоксидация срещу оксидация е като борба между добро и зло. Битката се води в клетъчните органели, наречени митохондрии, в които храната се преобразува в енергия; този процес изисква кислород, затова се нарича окисление (или оксидация). Една последица от окислението е образуването на свободни валентни електрони, наречени свободни радикали (зло). Свободните радикали могат да увредят ДНК, клетъчните мембрани, и артериалното покритие; не е изненадващо, че те се свързват с остаряването, рака и сърдечните болести. За да неутрализира свободните радикали, тялото произвежда свои собствени антиоксиданти (добро). Антиоксидантите – по-специално селен, бета-каротен и витамин А, С и Е – се намират в плодовете и зеленчуците. Проучвания доказват, че сред хората, които консумират повече плодове и зеленчуци, има по-малко случаи на ракови и сърдечни заболявания и те живеят по-дълго. Логиката е очевидна – щом плодовете и зеленчуците съдържат антиоксиданти – и хората, които ядат много плодове и зеленчуци са поздрави от тези, които не го правят – то хората, които приемат допълнително количество антиоксиданти, ще бъдат дори по-здрави.

В действителност е обратното – тяхното здраве се влошава.

През 1994 Националният онкологичен институт в сътрудничество с Финландския национален институт по обществено здраве изследва 29 000 финландци над 50-годишна възрасти, всеки от които е дългогодишен пушач. Тази група е избрана, защото са в голям риск от ракови и сърдечно-съдови болести. Те получават витамин Е, бета-каротен, двете заедно или нито едната добавка. Резултатите са ясни – тези, които приемат витамини и добавки са по-застрашени от рак на белите дробове и сърдечни заболявания от тези, които не получават добавките. Точно обратното на това, което учените очакват да открият.

През 1996 изследователи от Института за изследване на ракови заболявания „Фред Хъчинсон” в Сиатъл изследват 18 000 души, изложени на влиянието на азбест, които са със завишен риск от рак на белите дробове. Отново, участниците в изследването получават витамин А, бета-каротен, двете заедно или нито едната добавка. Учените рязко прекратяват изследването, когато откриват, че тези, които приемат витамините и добавките, умират, респективно, с 28% и 17% по-често от рак и сърдечни болести, отколкото хората, които не получават витамини.

През 2004 г. изследователи от Копенхагенския университет разглеждат 14 произволно избрани случая, в които са взели участие повече от 17 000 човека, получавали витамин А, С, Е и бета-каротен, в опит да се открие дали антиоксидантите предпазват от рак на дебелото черво. Отново, антиоксидантите не успяват да отговорят на очакванията. Авторите заключават следното: „Не успяхме да открием доказателство, че антиоксидантите имат свойството да предотвратяват гастро-интестинални тумори; точно обратното, изглежда, че увеличават смъртността в такива случаи”. Когато същите тези учени оценяват седемте най-добри изследвания, те откриват, че смъртността в 6% по-висока сред хората, които приемат витамини.

През 2005 изследователи от Училището по медицина „Джон Хопкинс” оценяват 19 проучвания, включващи повече от 136 000 души, и откриват повишен риск от смърт, свързана с приема на витамин Е. Доктор Бенджамин Кабайеро, директор на Центъра за човешко хранене към училището за публично здраве „Джон Хопкинс Блумбърг”, казва следното: „Това потвърждава вече изказаните мнения. Няма доказателства, че витамините, особено витамин Е, трябва да се приемат като хранителна добавка. Идеята, която хората имат за витамините, и това, че те няма да им навредят, не е толкова проста”.

Същата година, изследване публикувано в Журнала на Американската медицинска асоциация изучава повече от 9 000 души, които са вземали високи дози витамин Е в опит да се предпазят от рак; резултатът е, че тези, които са приемали витамин Е, са по-склонни да развият сърдечна недостатъчност от хората, които не са взимали хранителни добавки.

През 2007 изследователи от Националния онкологичен институт изследват 11 000 мъже, които са или не са приемали мултивитамини. Излиза, че тези, които са ги приемали, са два пъти по-застрашени да умрат от напреднал стадий на рак на простатата. През 2008 в преглед на всички съществуващи изследвания, обхващащи повече от 230 000 души, които са или не са получавали допълнителни антиоксиданти, става ясно, че витамините повишават риска от рак и сърдечни заболявания.

На 10-ти октомври 2011 изследователи от Университета в Минесота оценяват 39 000 жени в напреднала възраст и откриват, че тези, които са приемали мултивитаминни добавки, магнезий, цинк, мед и желязо, умират побързо от тези, които не ги приемат. Те заключават, че „въз основа на съществуващите доказателства, няма оправдание за широко разпространената употреба на хранителни добавки”.

Два дни по-късно, на 12-ти октомври, изследователи от Клийвланд клиник публикуват резултати от изследването на 36 000 мъже, приемали витамин Е, селен, двете заедно или нито едната добавка. Те откриват, че при тези, които са получавали витамин Е, съществува 17% по-голям риск от рак на простатата. В отговор на изследването, Стивън Нийсън, председател по онкология в Клийвланд клиник, казва, че „идеята за мултивитамините е продадена на американците от нутрицевтичната промишленост в опита ѝ да генерира приходи. Никога не е имало научни доказателства в подкрепа на използването на добавки”. На 25-ти октомври, заглавие в Уолстрийт джърнал пита „Това ли е краят на витамините?”. Изследванията, обаче, не влияят на продажбите. През 2010 витаминната индустрия печели 28 милиарда долара, с 4,4% повече от предходната година.

„Това, което трябва да направим с [тези проучвания], е да ги игнорираме,” казва Джоузеф Фортунато, изпълнителен директор на Дженерал Нутришън Сентър (General Nutrition Center). “Не виждаме никакво влияние върху бизнеса ни”.

Но как е възможно това? Имайки предвид, че свободните радикали увреждат клетките – и, че хората, чието хранене е богато на вещества, неутрализиращи свободните радикали, са по-здрави – защо изследванията показват, че допълнителният прием на антиоксиданти всъщност вреди на организма?

Най-правдоподобното обяснение е, че свободните радикали може би не са чак толкова зли, колкото всички си мислят. Въпреки че свободните радикали наистина могат да увредят ДНК и клетъчните мембрани, това не винаги е нещо лошо. Хората имат нужда от свободни радикали, които убиват бактериите и елиминират нови ракови клетки.

Но когато хората приемат големи дози антиоксиданти, балансът между производството на свободни радикали и тяхното разрушаване може да се наруши, причинявайки едно състояние, в което имунната система не успява да убие вредните нашественици в организма. Изследователите наричат това „парадоксът на антиоксидантите”. Каквато и да е причината, данните са ясни – високи дози на витамини и добавки повишават риска от сърдечно-съдови заболявания и рак. Поради тази причина, нито една национална или международна организация, отговорна за общественото здраве, не ги препоръчва.

През май 1980, по време на интервю в Щатския университет в Орегон, Лайнъс Полинг е попитан „има ли странични ефекти при дългосрочен прием на големи количества витамин С”. Отговорът на Полинг е бърз и категоричен: „Няма”. Седем месеца по-късно, жена му умира от рак на стомаха. През 1994, Лайнъс Полинг умира от рак на простатата.

Превод от The Aatlantic на Боряна Ильова

Още по темата

07/03/2016

Животът

Дефицитът на витамин D води до агресивен рак на простатата

07/11/2015

Медицина

Витамин С може да помогне при нелечими форми на рак

15/10/2015

Животът

ГМО растение предлага решение на недостига на витамин В6 в Африка

26/06/2015

Медицина

Излишъкът на витамин В12 води до акне