Втората световна война продължава да привлича вниманието, а огромният обем документи позволява нови интерпретации на събитията. Но как би изглеждал този конфликт при вземането на различни решения в хода на ужасния конфликт?

„Големите грешки на Втората световна война“ под редакцията на водещите френски историци Жан Лопес и Оливие Виевиорка се фокусира върху 20 ключови момента от глобалното противопоставяне, които могат да бъдат определени като стратегически грешки.

Какви са причините за всяка от тях, какво е довело до вземането на едно или друго решение, как са повлияли на общия ход на събитията – и било ли е възможно да бъдат избегнати?

Разглеждайки подробно двадесетте примера в тази книга, изследователите се стремят да разберат мотивите зад решенията, чийто резултат често се оказва пагубен. Причините за тях са множество, а за вземането им се намесват различни фактори – налична информация, лични очаквания, психологически или идеологически пристрастия. Така например Сталин е бил предупреден за неизбежното наближаване на операция „Барбароса“, но отказва да види реалност, която не отговаря на визията му за света, а съюзът с Рим, който Хитлер поддържа докрай въпреки всичко, произтича не от твърде ограничените предимства, които Италия може да му предложи, а от като цяло сантиментален подход, при който рационалността няма много място.

От маневрата „Дил-Бреда“, през спирането на танковете пред Дюнкерк, десанта в Северна Африка до легендарната битка за Сталинград – тази книга се превръща в безмилостна хроника на някои от най-трагичните и кървави събития в човешката история.

Аналитична и подробна, „Големите грешки през Втората световна война“ напомня на всеки читател, че нито дипломацията, нито политиката, нито изкуството са точни науки. И понякога едно-единствено решение може да предреши съдбата на цяла цивилизация.

„Нашето изследване няма за цел да раздава бели и черни точки. По-скоро то се стреми да разбере мотивите зад решенията, чийто резултат често се оказва пагубен, а понякога и катастрофален. Причините със сигурност са множество, освен ако не смятаме, че тогавашните лидери са били отвратително глупави или обсебени от най-зловещи замисли. Така че въпросът трябва да бъде преформулиран: защо тези мъже са взели лоши решения?“
Жан Лопес и Оливие Виериорка

„Големите грешки на Втората световна война“ - откъс

Нахлуването в Китай

Беноа Биан

Общоприето е да се смята нахлуването на Япония в Китай през юли 1937 г. за първостепенна стратегическа грешка. Това е непосилно начинание за японската армия. Още по-лошо, то им коства победата в Тихия океан, тъй като поглъща военни части и ресурси, които липсват, когато Япония се оказва изправена пред съюзническия валяк.

Историографията на войната в Тихоокеанския регион често пренебрегва динамиката на китайско-японския конфликт и му отрежда второстепенно място. Тя имплицитно проектира върху него образа на други нашествия. Така Китай е за Япония това, което е СССР за Третия райх: географска необятност, невъзможна за завладяване срещу по-слаб враг, разбира се, но с неизброима маса .

Стратегическите перспективи на Токио, както и на Берлин, ще потънат там. Друг вид проекция: последвалите американски конфликти в Корея и Виетнам. Накратко, подобно на Съединените щати след нея, Япония е допуснала грешката да се включи в континентална война в Азия - предварително загубено начинание, независимо от политическия и стратегическия контекст.

Не всичко в тези преценки и сравнения е погрешно, далеч не. Но ако под стратегическа грешка трябва да се разбира вземането на погрешно решение при разработването или прилагането на дадена стратегия, то японското решение за нахлуване в Китай не попада в тази категория грешки. Трудно е също така да се твърди, че Япония е загубила войната в Тихия океан заради Китай. Истинските причини за поражението са други.

Първият въпрос, който трябва да бъде разгледан, е решението за нахлуване. В ретроспекция то довежда до безспорно катастрофален резултат. Без да се спираме на ужасяващите човешки жертви - 15-20 милиона китайци, повечето от които цивилни, убити както във войната, така и от болести и глад, - японците постигат през 1945 г. обратното на онова, към което са се стремили през 1937 г. Те са искали да доминират в Азия: вече не са там. Притеснявали са се от китайския национализъм, а косвено провокират триумфа на китайския комунизъм - опасност, от която се страхуват още повече. Вярно е, че европейските колониални империи изчезват в съответствие с техните желания, но руско-съветската мощ е възстановена, всички придобивки от победата през 1905 г. са анулирани, а и нещо повече: от Хокайдо в ясен ден се вижда Сахалин, който отново е изцяло руски. И накрая, другият голям съперник на Токио - Съединените щати, излиза от войната укрепнал до такава степен, че държи в джоба си ключовете за Индо-тихоокеанския регион, макар и с изключение на... Китай след 1949 г.

Безспорно равносметката е катастрофална. Въпреки това, ако ин-вазията от 1937 г. е началната точка на траекторията, довела Япония до разруха, то това още не означава, че тя е и причината. Между 7 юли 1937 г. и капитулацията на 2 септември 1945 г. няма единствена и трагична верига от решения и събития. За да се определи дали инвазията от 1937 г. сама по себе си е била стратегическа грешка, трябва да се приложи друг подход: да се оценят очакваните ползи и шансовете за тяхното постигане.

Това позволява да се открои първата и най-сериозна японска грешка: решението за нахлуване в Китай в известен смисъл е не- решение и Токио не очаква от него никаква ясна полза. Нападението не е резултат от добре обмислен план. По-скоро то е кулминацията на процеса на бавно разпадане на отношенията между двете страни от края на XIX век. Разпад, подхранван от реални антагонизми, но също и от недоразумения и неразбирателства. Две войни бележат възникването на съвременна Япония и влизането и в кръга на великите сили.

Първата е спечелена срещу Китай, тогава западаща империя, през 1894-1895 г. - победа, която до голяма степен е причина за изчезването на китайските имперски институции, до което се стига през 1911 г. През 1905 г. Япония надделява над Русия - друга разпадаща се империя. Тази война е решена и за сметка на Китай - нито японците, нито руснаците питат за мнението му относно територии, които отдавна са под негов суверенитет. Първата световна война допълнително влошава отношенията. Защото, ако през 1915 г. Япония наистина отправя към правителството на младата Китайска република своите „двадесет и едно искания“, целящи да и бъдат предоставени търговски привилегии и стратегически предимства, то Токио получава от силите на Антантата контрола над германските владения в Китай, по-специално полуостров Шандун (Квантун за японците) и голямото пристанище Циндао.

Общото унижение на двете държави по време на обсъжданията на Версайския договор ги сближава само временно: по англо-американско настояване в устава на бъдещото Общество на народите не е включена исканата от Токио и Пекин клауза за „равенство на расите“ . Възможно ли е това двустранно взаимодействие да стане начало на по-широко споразумение? Вероятно не: Китай е твърде слаб в политическо отношение, за да бъде надежден съюзник на Япония. По-скоро той е разглеждан като потенциална жертва на западните апетити, а от края на 1920-те години - и на Съветския съюз. Но Япония също е отслабена политически. Превръщането на авторитарния модернизъм от епохата Мейджи в парламентарна демокрация се проваля по комплексни причини, сред които ключова роля изиграва конституирането на армията и флота в политически фракции, разделили се от своя страна на котерии.

Овластяването на военните довежда до събитие, което би било немислимо на друго място. През 1931 г. един клан от офицери от Квантунската армия поема инициативата да се намеси в Манджурия без одобрението на правителството, което е поставено пред свършен факт. Скоро регионът е превърнат във васална държава Манджукуо, начело на която - за голямо неудоволствие на китайците - Токио поставя последния им свален император Пу И. Пет години по-късно, през февруари 1936 г., гражданската власт в Токио е окончателно маргинализирана. Въпреки че опитът за държавен преврат, ръководен от няколко младши офицери, е потушен, той поставя правителството под опеката на висшето командване. Тази ситуация не довежда до по-голяма централизация на решенията. Точно обратното, увеличава склонността на офицерите да действат по собствена инициатива. Това се случва през юли 1937 г., първо в Пекин, а след това в Шанхай - два града, в които Япония поддържа гарнизони .

Военното командване поема отговорността да започне бойни дей-ствия, от които първоначално не очаква нищо повече от местни ползи. Макар че Токио добавя към това и търсенето на политически предимства, впрочем предимно символични, не съществува никакъв последователен японски план. Никой не е мислил за война с Китай, камо ли за неговото завладяване. Надеждите са най-много да се укрепят позициите на Япония пред лицето на долавяната комунистическа заплаха - предимно съветска , - тъй като китайските комунисти са понесли съкрушителни удари от националистическия режим, принудили Мао да предприеме неговия „Дълъг поход“, който всъщност е жалко отстъпление.

Нахлуването ще бъде предизвикано по инициатива на китайците, и по-специално на лидера на републиката Чан Кайшъ. Именно той избира безкомпромисността пред японските искания и разполага най-добрите си войски пред Шанхай, докато инцидентите от 7 юли се случват около Пекин. И накрая, той съзнателно ускорява превръщането на локалната конфронтация в обща война. Китайският президент и бъдещ „генералисимус“ действа така преди всичко по причини, свързани с вътрешната политика. Той иска да се възползва от китайско-японската конфронтация, за да обедини народа и различните регионални власти. Последните не са нищо повече от марионетки на прочутите „военачалници“, чиято местна власт Републиката, неспособна да подчини, е легитимирала, като ги е назначила за губернатори и като е присъединила на хартия частните им армии към националистическия боен ред.

Япония от своя страна попада в капана на военната си реторика. Чан я поставя пред катастрофална алтернатива: унизително отстъпление или несигурна война. Това, че първоначалната китайска съпротива изненадва японците, както и относителните качества на някои от националистическите части, са допълнително основание, подтикващо към засилване на военните действия. И двете страни смятат конфронтацията за неизбежна, рано или късно. „Алтернативна политика“ по отношение на Китай вероятно не е по силите на японското ръководство - а и далеч не е сигурно, че Чан би приел споразумение. Стремежът на Токио да постави начело на Китай алтернативен лидер е военна цел, в която няма нищо абсурдно. Напротив, съгласуването на китайската и японската дипломация би било от изключителна важност в отношенията със СССР и англо-американците.

Проблемът е, че подобна рационална политическа аргументация, изглежда, не се проявява нито в кабинета в Токио, нито в японското висше командване в Китай. Нито една от двете власти не си поставя цели за войната. Нека оставим настрана от самото начало идеята за завладяване на територия: дори и някои да си фантазират за поглъщането на Китай в една паназиатска империя, тази идея никога не е изглеждала осъществима, а наличните военни средства изключват постигането и. Първоначално тези ресурси са сравнително ограничени. Преобладават подразделенията от резервисти. Ударните части на японската армия остават пасивни срещу Съветския съюз в Манджурия чак до нападението над Пърл Харбър. При по-внимателно вглеждане се оказва, че войната с Китай има характер на наказателна експедиция без други цели. А темпото се определя от Китай. Като се съпротивлява от август до ноември 1937 г. пред Шанхай, армията на Чан проваля намеренията на своя враг. Вярно е, че императорската армия излиза победителка от боевете и нанася поражение на националистическия си противник, което и коства най-добрите части и офицерски състав, но наказателната експедиция наистина се проваля. Спешно е необходима истинска стратегия.

Проблемът тук се прехвърля на терена на доктрините. Японското командване е обучено в европейската стратегическа школа от XIX в., по-специално пруската. Нейните постулати сякаш се потвърждават от двете войни през 1894-1895 г. и 1904-1905 г. Тези конфликти с ограничени цели, в ясна дипломатическа рамка, наистина са разрешени доста бързо след битки, смятани за решаващи по онова време: Ялу, Мукден, Цушима. Ролята на политическите фактори за спирането на бойните действия никога не е вземана предвид: това е основният недостатък на пруско-германското мислене, аклиматизирано в Япония. Така и в края на 1937 г. японците търсят своята „решителна битка“. Смятат, че са я спечелили при Нанкин. Но се оказват пред непроменена политическа ситуация: Чан отказва да се предаде. Ситуацията не е по-различна от тази на Хитлер след краха на Франция: в действителност неговата „решителна“ победа проваля стратегическия му план, щом Чърчил отказва да преговаря.

Токио реагира на разочарованието по най-лошия възможен начин. Там вярват, че могат да заобиколят политическата пречка, като „пречупят“ китайската съпротива чрез терор. Културата на бруталност, маскирана като военна етика, улеснява систематизирането на зверствата и престъпленията, което прави тоталната война неизбежна. Възможно е и друго поведение: по време на Първата китайско- японска война и Руско-японската война императорската армия се отнася към китайските, а след това и към руските ранени и пленници по същия начин, както към своите, и защитава цивилното население, с което Токио си спечелва похвали от Запада. В Китай това може би щеше да даде възможност да се намери друг политически избор, различен от този на Чан, като се създаде приятелска китайска сила. Това е решението, което се търси от 1939 г. нататък - твърде късно.

След „Клането в Нанкин“ и много други не толкова известни престъпления, след началото на въздушните бомбардировки на неза-щитени градове тази възможност вече е загубена. От този момент нататък имперската власт, колкото и да не го желае, влиза в логиката на противника, тази на войната на изтощение. Опитва се да задуши Чан, като завзема бреговете и границите, през които пристига чуждестранната помощ, обсажда го при отстъплението му, не толкова за да го съсипе икономически, колкото за да го накара да се отчае от резултата и да го принуди да се предаде. Напразно. Патовата ситуация е пълна през 1940 г. Истинската стратегическа грешка е допусната много по- рано: в началото на конфликта не са набелязани точни и постижими цели, а след това войната се води по такъв начин, че става невъзможно да се поставят разумни цели. През 1937 г. победа в Китай не е невъзможна за Япония, но победа срещу Китай очевидно е.

Но дали нахлуването в Китай лишава Токио от победата в Тихия океан? Разбира се, цената на войната на континента не може да бъде пренебрегната. В резултат на боевете и лошите санитарни условия между 1937 и 1945 г. загиват 480 000 японски войници. Този брой представлява между една четвърт и една пета от общия брой на убитите, голяма част от които загиват през първите години на войната (1937-1940 г.), когато се провеждат повечето големи операции (едва през 1944 г. на китайска земя започват нови големи офанзиви). Петдесет хиляди убити годишно, и то обикновени войници, не представляват за Япония със 75 млн. души население изключителна пречка в борбата срещу Съединените щати. Китай не концентрира основната част от японските ресурси и със сигурност не тези, които са най- полезни в Тихия океан. Ако през 1941 г. в Китай са разположени 27 японски дивизии от общо 51 , придружаващите ги военновъздушни части, които по същество представляват авиация за подкрепа на на- земните действия, са непригодни за водене на война във въздуха в Тихия океан. Нищо от това, което е вложено в Китай, няма да бъде нужно при Мидуей или Гуадалканал.

Също така не може да се каже, че финансовите разходи за войната в Китай са основната причина за неспособността на японската индустрия да съперничи със Съединените щати. По-важен е един от нейните странични ефекти: промяната на структурата на японските сили в посока, противоположна на реално необходимата. За да удържи китайското пространство, армията предпочита пехотните части, които са много по-евтини от механизираните части, необходими за сблъсъка със СССР в Манджурия. Освен това тя фокусира авиацията върху тактическите аспекти във вреда на по-широката концепция за нейното използване, включваща пресичането на полети над театъра на военните действия, завоюване на цялостно въздушно надмощие и операции в дълбочина със самолети с голям обсег. Военноморските сили в крайна сметка осигуряват повечето от действията на авиацията на далечни разстояния (дотам, че поемат някои от бомбардировъчни- те мисии в Китай през 1939-1940 г.). Армията също така не може едновременно да развива флота си и поддържащата си авиация - корабната авиация и наземните части за поддръжка на ескадрилите - и да компенсира липсата на истински стратегически военновъздушни сили. Липсват необходимият бюджет и политическо влияние, за да се направи това. Този момент е решаващ за военния провал на Япония, която така и не успява да проведе истинска въздушна офанзива, необходима за възпрепятстването на съюзническото контранастъпление. Това няма много общо с войната в Китай, тъй като е съмнително, че и без нея Япония щеше да е в състояние да се сдобие със средствата, които и липсват.

В борбата за контрол над Азия и западната част на Тихия океан през 1930-те години Япония има двама реални противници - СССР и САЩ. Във военно отношение, както вече казахме, за да победи първите, тя се нуждае от механизирани въздушно-наземни сили. За да победи вторите, тя се нуждае от военновъздушни сили, които да могат да осигурят контрол над Тихия океан. Авиационният компонент е общият фактор между тези две сили. Освен това авиацията е и най- подвластна на материално изхабяване и най-трудна за подновяване в кадрово отношение - обучението на пилотите отнема много време. От средата на 1920-те години, а още повече след икономическата криза от 1929 г. , истинският стратегически проблем на Япония е, че тя няма необходимите средства, за да разполага с всички тези ресурси. Това обаче не и пречи да се сдобие с внушителна военна машина и да я управлява блестящо: така японците почти винаги успяват в началото на Тихоокеанската война да получат благоприятни или поне балансирани отношения на силите на местно равнище, и то почти до средата на 1943 г. Това не е достатъчно, за да се компенсира липсата на достатъчно ресурси, както и фактът, че пълната механизация на сухопътните войски е абсолютно непосилна за страната.

Трябва да се отбележи, че японците го осъзнават. Това е една от основните причини за навлизането им в Китай: в дългосрочен план те се надяват да създадат индустриален гигант, способен да се противопостави както на Съветския съюз, така и на американците. В съзнанието на неговите организатори Манджукуо трябва да бъде първият камък в този строеж. Тази визия обаче е постижима само в много дългосрочен план и предполага китайско-японско политическо сближаване. По последния въпрос грешката е по-скоро политическа, отколкото стратегическа. И тя не е само на японците: възможно е да се твърди, че сближаването на китайските националисти с Токио би било в техен общ интерес. Но това би изисквало различна политика от страна на Япония още от деня след провъзгласяването на Китайската република през 1911 г., поне преди „двадесет и едното искания“, които играят ключова роля за кристализирането на националистическите (и комунистическите) движения в Китай. Това би означавало също, че следващите правителства са пренебрегнали разпокъсаността на китайската власт или са имали достатъчно прозорливост, за да заложат на Чан, който като студент се е възхищавал на Империята на изгряващото слънце. Това е фантазия. Другият вариант - пълен отказ от идеята за азиатски империализъм и превръщането на Япония в меркантилна демокрация по британски модел (в каквато страната ще се превърне след войната) - би бил трудно осъществим в контекста на свиването на международната търговия след кризата от 1929 г. и би изисквал различна британска и американска политика спрямо Япония . Нищо от това не е достоверно: алтернативните истории, избягващи войната в Тихия океан, карат участващите сили да вземат решения, които противоречат на ситуацията и политическата им логика по онова време.

В действителност стратегическото положение на Япония е много трудно далеч преди 1937 г. Военните и средства са ограничени, а ин-дустриалният и капацитет е недостатъчен поради кризата в икономиката и липсата на природни ресурси. Нахлуването в Китай не променя това положение. Преди 1940 г. то е същото и не се влошава значително. Фаталната грешка, която наистина ускорява войната в Тихия океан, е превземането на Индокитай, което довежда до непреодолимо влошаване на отношенията с Вашингтон и Лондон. Окупацията е само частично свързана с войната в Китай: ако японското присъствие в северната част на френската колония затяга обсадата на Китай, то въвеждането на части в Южен Индокитай вече е намерение за придобиване на бази за операции към Малайзия и Инсулиндия. Въздържането от нахлуване в Китай вероятно не би позволило да се избегне войната в Тихия океан, която логиката на всяка от антагонистичните сили прави почти сигурна. То не би подобрило и изходната позиция на Токио в икономическо, политическо или военно отношение: Юго-източна Азия наистина става по-достъпна с изнесените позиции, при-добити между 1937 и 1940 г.

Подбрана библиография

James Hsiung et Steven Levine, China's Bitter Victory: The War with Japan 1937-1945, New York, Armonk, 1992.

Akira Iriye, The Origins of the Second World War in Asia and the Pacific, Londres, Routledge, 1987.

Rana Mitter, Forgotten Ally: China's World War II, 1937-1945, Boston & New York, Houghton Mifflin Harcourt, 2013.

S. C. M. Paine, The Japanese Empire: Grand Strategy from the Meiji Restoration to the Pacific War, Cambridge, Cambridge University Press, 2017.

Mark Peattie, Edward Drea et Hans Van de Ven (dir.), The Battle for China: Essays on the Military History of the Sino-Japanese War of 1937-1945, Stanford, Stanford University Press, 2011.

Още по темата

21/08/2021

Космос

Галактиката на бъдещето според майсторите на фантастиката Аркадий и Борис Стругацки

29/07/2021

Човекът

Спортен психолог описва как да се справим с неспокойния ум в 10 стъпки

28/07/2021

Математика

Рецепта за добър живот от един от най-великите умове на XX век

05/03/2021

Земята

История и причини за засилването на парниковия ефект