Много се спори за връзката между религията и науката. Докато за някои религията представя устойчиви на времето насоки за живота, други я възприемат като вредна за научния и обществения ни прогрес. Разбира се, такива дискусии обикновено стават емоционални и може да се стигне до вражди на лична основа, което затруднява значително добре премерените изводи. Интересно обаче до какви изводи стигат философите и историците на науката и има ли съгласие между тях? Нека да видим.
Що е наука или религия?
За да разберем отношенията между науката и религията, ще започнем с някакви определения на двете области. Полезно е да имаме предвид, че “наука” и “религия” не са точни термини с неподатливи на времето значения. Всъщност те се появяват едва наскоро.
Преди 19-ти век терминът “религия” рядко бил използван. За средновековните автори думата religio означавала набожност и преклонение и не се използвала за религиозни системи извън приетите от тях. Думата “религия” получила значително по-широкото си и сегашно значение чрез работите на ранни антрополози, които използвали термина за религиите по света.
Терминът “наука”, със сегашното си значение, също става известен едва през 19-ти век. Преди това науката била наричана естествена или експериментална философия. Уилям Уелъл стандартизира термина “учен” да препраща към практикуващите различни естествени философии.
Философите на науката от доста време се опитват да разграничат науката от други опити за търсене на знание, особено от религията. Например Карл Попър твърди, че научните хипотези, за разлика от религиозните, са по принцип фалсифицируеми, тоест, могат да бъдат опровергани, но никога напълно потвърдени. Мнозина смятат, че има разлика между науката и религията, но няма съгласие как по-точно и в рамките на различни епохи и култури да се разграничат тези две области.
Една проста разлика е, че науката се занимава с природния свят, а религията се занимава със света около нас, но и със свръхестественото. Научните обяснения не използват свръхестествени сили като богове или ангели. Невроучените, да речем, обикновено обясняват нашите мисли със състоянията на мозъка, а не чрез някаква нематериална душа или дух.
Натуралистите правят разлика между методологичен натурализъм, което значи науката да се занимава само с природни явления и закони, и онтологичен натурализъм, който отхвърля съществуването на свръхестественото въобще.
Понеже методологичният натурализъм касае само как се практикува науката, той няма отношение към това дали свръхестествени неща съществуват, или не. Може и да ги има, може и да ги няма, но са извън сферата на научните занимания.
Според някои автори, ако вземем резултатите от науката насериозно, трябва да отхвърлим неща като свободната воля или моралното познание. Такива крайни заключения обаче остават спорни.
Естествените философи като Исак Нютон, Йоханес Кеплер, Робърт Хук и Робърт Бойл понякога използвали свръхестествени агенти в естествената си философия (т.е. “наука”). Но като цяло не било така.
Какво става между науката и религията
Има различни типологии за отношенията между науката и религията. Най-влиятелен остава обаче моделът на Барбур: конфликт, независимост, диалог и интеграция. Този модел също има своите несъвършенства, но тук няма да се спираме на тях.
Има ли конфликт?
Идеята за конфликт между науката и религията е разгърната през 19-ти век, в публикациите на Джон Дрейпър и Андрю Дикинсън Уайт. Сблъсъкът между двете се схваща като неизбежен, тъй като се вярва, че обсъждат сходни неща. Защитниците на тази позиция разчитат силно на два исторически случая: процеса срещу Галилео и реакциите срещу дарвинизма.
Всъщност много от днешните изследователи на науката и религията отхвърлят идеята за конфликт и вярват, че тя се дължи на повърхностно и непълно разбиране на случилото се. Историческите доказателства очертават една значително по-сложна картина. По думите на историка на науката Гари Фернгрен: “Въпреки че популярните представи за сблъсък все още се свързват с предполагаемата враждебност на християнството към нови научни теории, изследвания показват, че християнството често е подкрепяло и окуражавало научните търсения, докато в други времена двете области са съществували, без да има напрежение между тях или опити да бъдат хармонизирани. Ако процесът срещу Галилео или Скоупс ни идват наум като примери за конфликт, те са били изключения.”
Случаят с Галилео обаче не отразява непременно конфликт между науката и религията. Да проверим какво според историческите сведения е станало…
През 17-ти век, в разгара на обсъжданията за хелиоцентризма, папа Урбан VIII лично моли Галилео да изложи аргументите “за” и “против” хелиоцентризма в книга и да внимава да не представи хелиоцентризма като доказан, тъй като научният консенсус по онова време бил, че доказателствата за хелиоцентризма са доста слаби. Действително, ако използваме древните теории за импулса и относителното движение, теорията на Коперник се отхвърля от това, че обектите падат вертикално на земята.
Църквата просто взела страната на научния консенсус по онова време. Папата пожелал неговите възгледи по въпроса да бъдат включени в книгата на Галилео. Но той направил единствено това. Умишлено или не, в диалога на Галилей за двете световни системи, Симплицио, защитникът на геоцентризма, бил описан като неук глупак без достатъчна математическа подготовка. Въпреки че в предисловието на книгата се твърди, че героят е наречен на известен аристотелиански философ, името Симплицио на италиански носи също така значението на глупак. За съжаление, се случило така, че Галилео сложил думите на папата в устата на Симплицио.
Повечето историци вярват, че вероятно не е злонамерено. Папата обаче не приел леко предполагаемата открита подигравка или пристрастността към идеите на Коперник. Така Галилео отчуждил един от най силните и влиятелните си поддръжници и бил извикан в Рим да защити своите писания.
Решителните доказателства в подкрепа на хелиоцентризма дошли векове по-късно: звездната аберация на светлината, орбиталните движения на бинарни звезди, точното измерване на звездния паралакс и Нютоновата механика. Интересно е да се отбележи, че според физика Кристофър Грайни дори собствените наблюдения на Галилео не подкрепяли Коперниканския възглед. Те били в по-голямо съгласие с хибридния модел на Тихо Брахе, при който Земята не се движи и всичко останало обикаля около нея и Слънцето.
Може би са независими
Това предположение е изказано от биолога Стивън Джей Гуулд. Според него науката (трябва да) се занимава с емпирични въпроси относно устройството на Вселената, а религията обхваща областта на етичните ценности и духовния смисъл.
Религиозните лидери следва да избягват правенето на фактологични твърдения, както учените следва да избягват да се изказват по морални въпроси. Например дали хората си приличат толкова с маймуните защото споделяме общ предшественик, или защото творението следва линеен ред и маймуните са една стъпка под нас, е въпрос, който засяга фактите. Докато при какви условия (ако има въобще такива) имаме правото да доведем други видове до изчезване, като елиминираме техните хабитати, нарушаваме ли някакви морални предписания, когато използваме технология за поставянето на гени от едно същество в генома на друг вид, са въпроси от областта на ценностите.
Гуулд признава, че може да има сложни взаимодействия по границите на всяка област. И все пак критиците на този модел смятат, че науката и религията значително повече се припокриват, отколкото Гуулд допуска.
Или поне има диалог
Според някои изследователи двете области имат доста общо в предпоставките, методите и концепциите. Например християнската доктрина за Творението вероятно е помогнала на науката, приемайки, че творението е разбираемо и подредено; и следователно може да се намерят законите, които го описват. Освен това творението е резултат от свободните действия на Бог и следователно са ни необходими емпирични наблюдения, за да разберем законите на природата, тъй като не можем да ги разберем предварително.
Според Барбур и науката, и теологията разчитат доста на теории и модели, с които обясняват отделните случаи. Например доктрината за Светата троица определя как християнските теолози тълкуват първите глави на Битие. И двете области използват заплетени метафори и модели и ценят прецизността и логическата последователност.
Всъщност най-убедително за историците остава, че през историята науката и религията са си взаимодействали по разнообразни и сложни начини, но като цяло това е било ползотворно и за двете. Религията немалко е помогнала на науката, включително чрез основаването на първите университети или подкрепянето на учени, които са методологични натуралисти (не намесват свръхестественото в работата си).
Както историкът на науката Лорънс Принцип посочва, много от сблъсъците днес се случват между изолирани групи екстремисти от двете страни. Ако учените действат предпазливо в проучванията и изводите си, а религиозните идеи се избягва да се интерпретират буквално, поводите за противоречия значително намаляват.
Според философа на биологията Майкъл Руус “аргументите, които се дават, че науката води до атеизъм, не са убедителни. Няма съмнение, че много от твърденията на религията вече не са уместни, в светлината на съвременната наука. Адам и Ева, потопът на Ной, спирането на Слънцето за Йошуа, Йона и китът и др. Но по-софистицираните християни вече знаят това. Работата е там, че това не е всичко, което може да се намери в религията... [Тя се занимава с въпроси отвъд достъпното за природните науки като] защо съществува нещо, вместо нищо? Какъв е смисълът на всичко? И (вероятно по-противоречиво) какви са основите на морала и какво значи да си съзнателен?”
Но вярват ли все пак учените в Бог?
До 19-ти век и дори началото на 20-ти често се срещат учени, използващи религиозните си вярвания за насока в своята работа. През 17-ти век аргументите за интелигентния дизайн достигат върха на своята популярност. Естествените философи били убедени, че науката има доказателства за ролята на Бог в създаването на света. Някои от тях, като естествения философ Исак Нютон, се придържали към силни, но доста различни от общоприетите, религиозни вярвания.
Днешните учени действително са по-малко религиозни от хората като цяло. Има обаче силни изключения като например математическия гений Фрийман Дайсън или генетика Франсис Колинс, някогашен лидер в проекта за Човешкия геном. Те защитават идеята, че християнството и науката са съвместими.
Да разгледаме по-конкретно резултатите от едно международно проучване от 2016 г., в което участват почти 10 000 биолози и физици, с разнообразни академични степени, от елитни и неелитни институции. В проучването, достъпно свободно в журнала Socius, присъстват 8 региона: Франция, Обединеното кралство, САЩ, Хонг Конг, Италия, Тайван, Турция и Индия.
Разбира се, в изследваните региони по-малък процент от учените са религиозни от хората като цяло. В четири от регионите обаче над половината биолози и физици се определят за религиозни по някакъв начин: Италия, Тайван, Турция и Индия. В САЩ и Обединеното кралство като религиозен се определя всеки трети биолог или физик.
Във всички региони обаче около половината от анкетираните учени твърдят, че за тях науката и религията са независими области.
Ако нивата на атеизма са по-високи от населението като цяло, това може да се дължи и на предубеждения към вярващите в научните среди. Например когато социолози били запитани от Янси дали ще наемат някой, ако разберат, че е евангелист, почти 40% признали, че е по-малко вероятно да стане. Сходни резултати са установени и за други религиозни групи като мормони или мюсюлмани.
Друга причина може да бъде, че вярващите интернализират популярни отрицателни стериотипи за себе си, което ги води до там да се справят по-зле в научните задачи и да губят интерес в правенето на научна кариера. Кимбърли Риос и колеги например установили, че нерелигиозните им участници са на мнение за вярващите, особено християните, че са по-малко компетентни и имат по-слабо доверие в науката.
Когато този стереотип бил изкаран наяве, участниците християни се справили по-зле в задачи за логически разсъждения, които били представени като тестове за научни разсъждения, отколкото когато стереотипът не бил споменат.
Не е съвсем ясно дали религиозният и научният начин на мислене са несъвместими. Някои изследвания твърдят, че религията разчита на по-интуитивен стил на мислене, който се различава от аналитичния стил на разсъждение в науката. Други изследвания оспорват това. Фариас и колеги например проверяват хипотезата за интуитивното мислене в три проучвания, като използват разнообразни парадигми: от теренно проучване на религиозно поклонничество до експеримент с невростимулация. В нито едно от тях не е установена "връзка между аналитичния или интуитивния начин на мислене и вярата в свръхестественото".
Може би причината е в ограниченията на проучването им (например взаимодействия с културата). Или че просто "Хипотезата за интуитивната вяра е изначално погрешна. Главното й допускане, че вярата в свръхестественото се дължи на обикновен начин на мислене, не обяснява лесно стотиците милиони, които нямат такива вярвания. Свързаната с нея хипотеза, че нерелигиозните могат да потискат общчовешката склонност да се вярва, също е малко вероятна от еволюционна гледна точка, тъй като постоянното потискане на свръхестествените идеи щеше да изисква твърде много мисловни усилия. Тук следва да споменем, че има и други наскоро провалили се експерименти при по-голямата теория за "естествеността на религията". Например идеята, че ние сме склонни да виждаме свръхестествени явления, защото имаме вродени "устройства за възприемане на намеса", беше тествана и опровергана в разнообразни експерименти". Така че, обобщават положението авторите на доклада в Nature, е "твърде рано вярата в богове да се обяснява като интуитивна... [и] други причини, като възпитанието и културата, вероятно играят по-голяма роля в появата и запазването на вярата в свръхестественото".
От друга страна, приемането на религиозни или научни възгледи зависи от доверието в свидетелствата на други хора и някои когнитивни учени установяват сходства в начина, по който децата и възрастните разбират свидетелствата за невидими неща в религиозните и научните области.
Нещо повече, теолози като Църковните отци и схоластиците са дълбоко аналитични в своите писания, което показва, че връзката между интуитивното и религиозното мислене е нещо ново за западните общества.
Заключение
Всичко казано дотук следва да подскаже, че връзките между науката и религията са по-сложни и нюансирани, отколкото обикновено се допуска. И като цяло двете области не са в конфликт, нито е необходимо да бъдат. При все това не бива да пренебрегваме необходимостта от епистемична скромност, независимо дали сме религиозни, или не. Със сигурност има много неща, които не знаем. Но тези, които дори не знаем, че не знаем, са неизброимо повече.
Използвани източници:
De Cruz, H. (2019). Religion and Science. The Stanford Encyclopedia of Philosophy, URL: https://plato.stanford.edu/archives/sum2019/entries/religion-science/
Ecklund, E., Johnson, D.R., Scheitle, C.P., Matthews, K., & Lewis, S. (2016). Religion among Scientists in International Context. Socius, 2.
Relationship between religion and science. (2020). Wikipedia, URL: https://en.wikipedia.org/wiki/Relationship_between_religion_and_science
Taliaferro, C. (2020). Philosophy of Religion. The Stanford Encyclopedia of Philosophy, URL: https://plato.stanford.edu/archives/fall2019/entries/philosophy-religion/
***
Представените идеи са лично на автора и не се препокриват непременно с мнението на редакцията на НаукаOFFNews.
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
Няма коментари към тази новина !
Последни коментари