Научни обяснения за някои странности на нашето поведение

Хората често се държат странно и нелогично, но дори и тези поведения имат своето научно обяснение.

Да не сложим ново руло хартия

Да се замени изразходеното руло тоалетна хартия с ново, е просто, но хората забравят да го направят. Както са установили психолози от университета в Ню Йорк, това не се дължи на мързел, а защото е рутинна задача, която не носи никакво удовлетворение. За да изпълни човек дадена задача, тя трябва да отговаря на три психологически потребности: компетентност, автономност и съпричастност.

Скучната работа трябва да е достатъчно голямо предизвикателство, за да ни накара да се чувстваме компетентни. Тя трябва да ни накара да се чувстваме, че имаме някакъв контрол върху това, което правим. И трябва да ни даде усещане, че подобряваме нашите взаимоотношения с хората, които обичаме. Тази теория е известна като теория на самоопределението. Замяната с ново руло не отговаря на тези критерии, за разлика от други скучни дейности като изхвърляне на боклука или миене на чинии.

Желанието да "изпапкаме" бебе

Дали крачетата, бузките, нослето или други части или направо цялото - "Аууу колко е сладко, да го изпапкаш!" - често съвсем нормални възрастни говорят така на бебетата. И на котенца и кученца.

Учените имат две основни теории за това поведение. Първата идея е, че мирисът на новородено стимулира хората (особено жените)  да отделят "хормона на щастието" допамин, а вкусната храна предизвиква същият ефект. Умилението е свързано с приятния аромат, а той припомня за храна.

Другото обяснение е, че това е форма на игра. Хапането често се среща при бозайниците и е поведение, останало от животинскоо ни минало. Много животни се хапят наужким и си играят като се борят. Не е съвсем ясно дали го правят, за да тренират бойните си умения или просто за забавление, но така се държат обикновено близки приятели. Иска се много на доверие да сложиш ръката си в устата на някого, за да я захапе. Така че, ако не за друго, играта на хапане се използва за заздравяване на социалните връзки.

Неуместният смях

Ако започнете да се смеете по време на погребение, това не означава, че сте коравосърдечен или не уважавате починалия. Всъщност, това е знак на дълбок емоционален стрес и тялото ви използва смеха като начин за освобождаване на напрежението. По същите причини се смеем, когато някой падне, подхлъзне се бананова кора и т.н. Това се смята и за еволюционно установил се начин да даден сигнал, че нищо страшно не се е случило, въпреки че член на стадото е пострадал леко.

Смехът рядко е отговор на нещо, което наистина е смешно. Неврологът Софи Скот обяснява, че смехът се използва най-често като начин за укрепване на социалните връзки - хората да разберат, че сме като тях, че сме съгласни с тях, че сме в една и съща група.

Интересът към психопатите

Мнозина намират има очарование в разказите за страховити психопати - убийци. Каква е причината за ненаситния интерес на човечеството към най-отвратителните му представители? 

Съществуват три основни теории, обясняващи тази мания. Първата идея е, че гледането на филми или слушането и четенето на истории за луди и страшни престъпници ни позволява временно, макар и само във въображението си, да се измъкнем от позицията на спазващ закона човек и да влезем "в обувките" на някой, който мисли само за себе си, който не прави нещата, които автоматично правим всеки ден, съобразявайки се с чувствата на другите или кое е справедливо. Представата, че сме на негово място (дори и несъзнателно), временно ни освобождава от тези задръжки, без всъщност да причиняваме някому вреда.

Съдебният психолог Дийд Мелой (J. Reid Meloy) казва, че психопатите са един вид хищници, а разказите за тях ни връщат спомени от едно първично съществуване, когато човекът е едновременно ловец и плячка. Забавните истории за тези хора-хищници ни позволяват да се върнем към първичното, животинското си "Аз", без това да заплашва реално някого.

Накрая, харвардският професор по психиатрия Рон Шоутен (Ron Schouten) казва, че нашият интерес към психопатите е подобен на влечението ни към филмите или влакчетата на ужасите. Понякога просто искаме да се изплашим, а историите за психо убийци определено могат да задоволят тази нужда. Когато сме уплашени, усещаме прилив на невротрансмитери, включително допамин, който предизвиква чувство на удоволствие. При обстоятелства, при който е ясно, че няма реална опасност, страхът ни не продължава дълго. На гребена на предизвиканото от допамина удоволствие, ние обикновено напускаме киносалона или изключваме телевизора с чувството на безопасност или справедливост (в зависимост от това как свършва филма или шоуто). Този вид удовлетворение ни кара да се върнем за още.

Правим се, че знаем повече

Съзнателно или несъзнателно, в един или друг момент, всеки се е правил, че е запознат с неща, от които си няма понятие. Някои хора постоянно се преструват, че знаят всичко и "компетентно" се изказват по всички въпроси, дори когато са наясно, че не знаят нищо по темата. Независимо дали целенасочено се преструваме, че знаем или го правим случайно, учените имат обяснение за това поведение.

Професорът от Университета Корнел , Дейвид Дънинг (познат ни от "Ефектът на Дънинг-Крюгер или как глупавите са твърде глупави, за да разберат, че са глупави") е изследвал тази психологическа ситуация. Той обяснява, че повечето хора не мамят за изгода или от тщеславие. Той казва, че не осъзнаваме, че сме под влиянието на фалшиво знание. Това е така, защото в мига, когато някой ни пита дали знаем нещо, мозъците ни започват да анализират, да предполагат и измислят обяснения по въпроса. В този момент, можем да кажем, че знаем това (дори и да не го правим), отчасти защото не искаме да затъне разговора с обяснения по въпроса и отчасти, защото мозъците ни все пак са извадили някакво знание по темата. С една дума, чувството, че знаем, е по-скоро усещане, отколкото е фактическо изваждане от съдържанието на мозъците ни "на информация и окончателно заключение".

Друга, може би по-очевидна, причина хората да претендират, че знаят е, защото обичат да се чувстват всезнаещи. Неврологът Робърт Бъртън (Robert A. Burton) обяснява, че обществото ни се прекланя пред знанието, а осведомността ни издига в социалната йерархия. Ролята на всезнайко може да стане един вид пристрастяване. В действителност, една и съща област на мозъка се активира и по едни и същи пътища изстрелва наградата допамин, независимо дали ще ни възнагради за верния отговор или заради дрога. Така навикът да се представяме за човек, който знае всичко, може да се окаже труден за преодоляване.

 Плачът

Плачът се е появил като сигнал за бедствие, който би могъл да даде еволюционно предимство. Но само тихият плач, защото писъците привличат вниманието на хищниците. Заедно със сълзите организмът произвежда естествени ендорфини (болкоуспокояващи) като левцин-енкефалин, така че след плача обикновено настъпва облекчение.

Спазмите по време на сън

Конвулсии и спазми по време на сън се случват на 70% от хората. Някои учени смятат, че това е естествена част от прехода от бодърстване към сън, по време на който нервите дават засечка, объркващи двете състояния. Друга популярна теория обяснява това с древен рефлекс, който не е позволявал на нашите предци примати да се отпускат за да не падат от дърветата.

Разпространението на клюки

Над 60% от възрастните говорят за отсъстващите. При това, мъжете отделят 32% повече време за клюки, отколкото жените. Причината се крие във вроденото желание да се създават връзки с хората. И тази нужда е по-силна от моралните задръжки.

Увлечението по тъжни филми

Изследователи от Университета на Охайо изяснили, че гледането трагедии ни кара да се замислим за собствените ни отношения с близките, предизвиква чувство на съпреживяване, емпатия, благодарност, удовлетворение от живота. Тъжните филми увеличават производството на хормона окситоцин. Той ни прави по-грижовни, състрадателни и благородни.

Чувството за неловкост по време на мълчание

Подобно на много други поведенчески модели, манията за запълване на всяка пауза в разговора идва от примитивното желание да принадлежиш към някоя група и да си неин достоен член. Когато разговорът прекъсне, се появява усещането, че нещо не е наред, появява се съмнение в собствената значимост и позиция в групата.

А ако водим оживен разговор, се чувстваме признати от обществото. Дори, ако говорим глупости.

Още по темата

22/01/2015

Скептик

Ефектът на Дънинг-Крюгер или как глупавите са твърде глупави, за да разберат, че са глупави