Наскоро българските потребители на Facebook се развълнуваха, а мнозина се възмутиха от една задачка от учебно помагало по български език за втори клас. Имаше коментари от типа: „Децата трябва да учат за Ботев и Левски, а не такива глупости!“.
Предлагаме ви реакцията на специалист на тази поредна „буря” в социалната мрежа.
Д-р Андрей Бобев работи като асистент по старобългарски език в Кирило-Методиевския научен център на БАН и като хоноруван асистент в Югозападния университет "Неофит Рилски". Участва в екипа за описание на средновековните славянски ръкописи в Зографския манастир "Св. Вмчк Георги Победоносец".
Днес забелязах, че из „Фейсбук“ шества едно изображение, придружено от силно обидни коментари. Снимана е задача от учебно помагало по български език – според информацията е от учебник за втори клас – която предлага на учениците да „преведат“ един текст, написан на „пилешки език“. Задачата не е особено сложна, особено за гъвкавия ум на дете, и дори възрастните, които са позабравили тази игра, лесно могат да си я припомнят.
Неочаквано, но задачата е предизвикала истински порой от негативни мнения – при това с толкова агресивни, ругателни изказвания, че се изненадах да видя сред коментиралите и мои приятели, от които бих очаквал първо да помислят, после да реагират.
Затова, извинете ме, ще кажа и аз някои неща, дано да имате търпение да ги изчетете.
Не само „пилешкият език“, но и ред други езикови игри („кучешки език“, „прасешки език“ и др. под.) се използват в езиковото обучение в Европа от столетия – поне от Средновековието, а може би дори от Античността. Те са отлично упражнение за овладяването на разностранни езикови умения. На първо място – сричкуване, което е тясно свързано с усвояването както на дикцията (която във втори клас, съгласете се, още се изгражда), така и с правописни знания и умения – ще спомена само пренасянето на части от думи на нов ред и третирането на групи съгласни. Знаете, в зависимост от натрупването на съгласни в български език действат някои правила, например разпределянето на групите -ЪР-/-РЪ-, -ЪЛ-/-ЛЪ-. След това – тъй като в българския език много често сричковата и морфемната граница съвпадат, „пилешкият език“ е чудесно упражнение за малки деца, на които предстои да усвоят (след още 1-2 години) основите на словообразуването в българския език. Това в далечна перспектива помага те да се справят с осмислянето на думи, които не са срещали до момента ‒ но чрез разлагането им на съставки с познато значение детето може да построи хипотетично значение на тези думи. Така че се развиват не само морфематичните, но и словообразувателните умения. На трето място, стимулират се лексикалните умения на детето, което в разговора на „пилешки език“ трябва да умее да оразличи внезапно появили се форми като „пили“ (тоест частицата „ли“) от омонимни форми от реалния език – „пѝли“ („те пѝли“), „пилѝ“ („ти пилѝ“, „той пилѝ“), „пилѝ“ („една пила, много пилѝ“), „пѝ ли“ и пр. – давам само пример с една от формите от изображението. И на четвърто място – като се „удължава“ двойно изразът чрез добавяне на „-пи-“ пред всяка сричка, стимулират се и синтактичните умения, тъй като детето трябва през цялото време да държи в съзнанието си синтактичната структура, която желае да постигне – тоест цялостно и добре оформено изречение.
„Пилешкият език“ се използва, доколкото ми е известно, в редица методики за езиково обучение – особено, по мое впечатление, в англоезичните, а на британците можем да се доверим за това как се правят такива методики. Употребата му по никакъв начин не уврежда детето, напротив, стимулира го за нови езикови знания и умения под формата на игра. (Мисля, че всички ние сме говорили на „пилешки език“ в детството си – ако някой се чувства увреден, моля, нека сподели.) Надявам се, ще се съгласите, че ще е във висша степен неподходящо да въвеждаме морфемика, словообразуване и т. н. във втори клас под формата на суха теория. Точно хората, които най-гръмогласно се оплакват, че учебният материал е претоварен с информация, би трябвало да приветстват въвеждането на игрови елемент в обучението, особено в началните класове.
Искам също да напомня, че някои от най-големите лингвисти и математици в световната история са се занимавали с криптография – кодове, шифрове, защити, декодиране… ‒ поле с огромно практическо значение. И всички те са започнали в детството си от езикови игри, подобни на „пилешкия език“. Знаменитата машина „Енигма“ от времето на Втората световна война, за която всички, предполагам, са чували, е една много усложнена форма на „пилешки език“. Това – като намигване към всички, които мислят, че „пилешкият език“ е нещо прекалено елементарно, за да бъде изучавано във втори клас. Разбира се, вие сте прави – вероятно вие във втори клас вече сте учили висша математика, обща теория на правото или нещо също толкова важно и сериозно. За щастие на всички ни, Алън Тюринг, който разгадава „Енигма“, е познавал по-добре природата на езиковите игри.
Защо обяснявам всичко това? Защото „широката общественост“, както е прието да се казва, целокупно се възмущава, когато на висока управленска позиция се окаже човек, комуто липсват необходимите знания и умения, за да се справи добре със своите задължения. Тоест – човек, комуто липсва компетентност в съответния профил. Но въпреки това всички възмущаващи се се чувстват достатъчно компетентни да изразяват мнение в област, в която те самите не са специалисти.
А езиковото обучение (лингводидактиката, както я наричаме ние, учените) е собствена, обособена дисциплина в полето на езикознанието. Друга такава дисциплина е детската лингвистика, която изучава как се развива езиковото мислене у детето. Към тези двете трябва да добавим още една, нелингвистична – педагогиката, която е едновременно науката и изкуството как ние да обучаваме деца. (За разлика от андрогогията / андрогогиката, която се занимава с това как да преподаваме на възрастни хора. Вероятно няма да възразите, че начинът, по който трябва да се обучат децата, не бива да е начинът, по който се обучават възрастни.). И накрая – педагогическата психология, която ни учи не само как да преподаваме знания, а как да го правим с отчитане на детската душевност.
Всички тези дисциплини се изучават от един филолог българист (под една или друга форма), а продължителната практика добавя към наученото в университета и нови, прагматични знания, умения, хитринки… Добре е да се напомни на възмущаващата се „широка общественост“, че езиковото обучение е ВИСОКО СПЕЦИАЛИЗИРАНА ПРОФЕСИОНАЛНА ОБЛАСТ, в която малцина имат необходимата експертиза. Аз умея да си сменя крушките вкъщи, когато изгарят, но това не ме прави електротехник, да не говорим за инженер. Тогава защо един инженер или медик, или правист, или историк (нарочно изброявам сфери на висшето образование, за средното специално не искам да се разпростирам) – защо тези хора смятат, че щом умеят да си напишат името правилно, значи вече са компетентни да дават мнение в областта на лингводидактиката? Не смятате ли, че това е същата форма на самомнителна наглост, срещу която толкова се възмущавате, когато я съзирате у другите?
Впрочем, повечето негативни коментари, насочени срещу тази задача, показват завидно ниско ниво на езикова култура. А някои от тях – дори варварска неграмотност. Извинете, но как граждани, които не умеят правилно да разставят пунктуационните знаци или дори пълните и кратки членове (за да посоча най-елементарното граматично правило в нашата езикова норма) – как такива граждани биха могли да изразяват компетентно мнение за езикознание и за езиково обучение в частност?
Срещнах и мнения от типа „Децата трябва да учат за Ботев и Левски, а не такива глупости!“. Извинете, а когато децата тепърва овладяват основите на собствения си език, когато тепърва ще изучават езиковите норми, но още нито ги познават, нито ги владеят – в такава ситуация какво, смятате вие, те ще разберат от ученето за Ботев и Левски? Каква е ползата за обществото от един неграмотен, но патриотично „подкован“ човек в XXI в.? На какъв език, смятате, ще бъде усвоена културната памет на обществото, ако на първо място не се овладее добре книжовният език на това общество?
Държа да подчертая, че аз не знам нито кое е учебното помагало, от което е взета задачата, нито (съответно) знам кои са авторите му. И нямам за цел да защитавам задачата, помагалото или авторите. Не – аз коментирам претенцията на някои неспециалисти да дават оценка за неща, от които не разбират.
Предполагам, че ако въпросното помагало ми попадне някога в ръце, аз ще намеря в него много от ужасните грешки и недомислици, с които изобилстват повечето такива помагала. Темата за качеството на учебниците и помагалата по български език е пространна и – за съжаление – тъжна. Но аз мога да я коментирам, както мога да коментирам и грешките, ако има такива, защото няколко години съм изучавал съответните научни дисциплини в университета, след това – до ден днешен – ги изучавам професионално, а междувременно две десетилетия съм преподавал съответните знания и умения на по-млади от мен хора. Това е нещото, което наричат „компетентност“. Когато едни компетентни хора оценяват работата на други компетентни хора, включително и грешките, които са били допуснати – това е дискусия, която е от полза за обществото.
А когато хора, които нямат необходимата компетентност в определената професионална област, коментират работата на хора, които я имат, че на това отгоре намират „грешки“ там, където такива няма – това, извинявайте, не се нарича „дискусия“. Другояче се нарича, ама няма да казвам как, защото много мирише. И от това не само че няма полза, ами и вредата е хем мигновена, хем очевидна.
Позволявам си да отбележа в тази публикация колеги и приятели, за които предполагам, че споделят моята позиция. Бих се радвал, ако споделят и моите длъжки обяснения – кой знае, може пък някой лаик да вземе, та да ги прочете. Но най-вече ще се радвам, ако добри и умни хора, които понякога в своята загриженост за доброто на обществото се подвеждат и заемат крайни позиции, следващия път помислят, преди да „гръмнат“ с мнение за неща, които все пак не са в тяхната специалност.
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
Няма коментари към тази новина !
Последни коментари