Когато на 15-ти август беше оповестено, че издателство „Елзевир“ спира достъпа на българската научна общност до пълнотекстовите публикации в базите данни ScienceDirect и Scopus, реакциите в социалните мрежи бяха противоречиви. Някои се нахвърлиха върху българското правителство. Докога ще орязват парите за българска наука? Други обаче не бяха съгласни с финансовото изискване на издателството, за да се продължи абонамента - около 7.9 млн. лева с ДДС [1]. Проблемът не е в министерството, казаха те, а във високата цена, която „Елзевир“ изисква. На фона на този спор най-потърпевши са българските учени, много от които вече нямат достъп до редица пълнотекстови публикации и за да ги прочитат, отсега нататък сами ще трябва да си плащат за това.
Скъпите услуги на традиционните издателства са критикувани отдавна от някои изследователи. Както вече беше отразено на страниците на НаукаOFFNews, Филип Сууз от университета Дийкън се обяви срещу „приватизацията на печалбите от публично финансираните знания“. Тимоти Гауърс, математик от Кеймбридж и лауреат на най-престижната награда за математика Фийлдс, заяви преди няколко години, че възнамерява да спре да изпраща свои трудове към издания на „Елзевир“ [2].
Неговата позиция беше подкрепена от множество представители на академичната общност. Много други учени вече предпочитат да изпращат своите статии в списания с отворен достъп, тъй като могат да бъдат прочитани свободно в интернет, което от своя страна поставя предпоставки да бъдат цитирани по-често. В последно време някои от традиционните издателства проявиха желание да не изостават от модерните тенденции, които Глобалната мрежа налага в публикуването, и също лека-полека започнаха да приемат хибриден модел на публикуване (т.е. някои от статиите в дадено списание са с отворен достъп, други не) или да издават списания с отворен достъп.
Въпреки това традиционният модел на публикуване остава популярен. Конфликтът между него и по-новият модел на отворен достъп води до разгорещени спорове, на които се повдигат етични въпроси. Вероятно най-сериозният от тях е следният: При положение, че по-голяма част от учените работят в институции, финансирани от данъкоплатци, доколко е редно частни научни списания да определят цената на достъп до научната информация и сроковете, при които тя се обнародва? Този въпрос е често повдиган, когато чакаме резултатите от проучвания, добили широк обществен интерес, като например проучванията на космическите агенции. „Защо НАСА позволява на научно списание като „Сайънс“ да контролира как да се публикуват новини, които са финансирани от данъкоплатците?“, попита известният космически журналист Кийт Кауинг миналата година, когато предстоеше НАСА да оповести важно откритие за скоростта, с която слънчевият вятър „издухва“ атмосферата на Марс [3].
И така, имаме два проблема – единият е свързан с това, че частни научни списания поставят цена за разглеждане на резултатите, направени от учени, финансирани с публични средства. Другият проблем е свързан с времето, което отнема от направата на научното откритие до момента на неговото публикуване и представяне пред обществото. В момента, в който ученият подаде статия за публикация в научно списание, започва дълго и изморително чакане.
Най-общо това чакане можем да го разделим на два етапа.
По време на първия етап други специалисти (обикновено двама анонимни рецензенти) трябва да направят обстоен преглед на труда, да открият евентуални грешки и слабости и да преценят дали статията може да бъде публикувана или не. Ако всичко е наред, статията се допуска за публикуване. Ако има някои слабости и пропуски, рецензентите могат да поискат допълнителни изследвания и ревизия на публикацията. Ако има големи слабости, статията изобщо не се допуска до публикуване. Това е „необходимо зло“ – минава известно време преди статията да види бял свят, но ако има някакви гафове, то е много по-добре те да бъдат открити своевременно, отколкото проучването да бъде публикувано и чак по-късно да бъде опровергано. А когато става въпрос за много съществено проучване, което добива широка публичност, последващото му отричане може да има много неприятни последици. Тук не говорим само за това, че погрешното проучване вече може да е било цитирано и тълкувано от други учени. А че хората остават разочаровани и има спад на общественото доверие към науката.
Вторият етап от чакането включва периода от който статията е приета за публикация до излизането на броя на списанието. Тогава често пъти има т.нар. „медийно ембарго“, при което списанието поставя ограничение за медийните изяви на учения по въпроса с резултатите в статията. Тук понякога има сериозни вълнения – например чакаме изключително интересно изявление във връзка с Марс, слуховете не стихват, а специалистите на НАСА все още се въздържат от коментари. Агенцията търпи пасиви, хората се изнервят и казват: „Ето, тези от НАСА пак крият нещо от нас“. А то не е така – НАСА просто се съобразява с изискванията на издателствата на научна литература. Ето защо въпросът на Кауинг, който бе споменат по-горе, е резонен.
Наистина, защо частно списание определя кога публиката ще получи достъп до резултатите на държавно финансирано проучване? Това е сериозен етичен проблем, на който все още няма лесно решение.
Освен това чакането, което отнема дадена публикация да бъде одобрена и да излезе, може да е много дълго. През февруари 2016 г. на страниците на „Нейчър“ бе публикувана следната статия: Does it take too long to publish research? [4] Учените често пъти се чувстват под натиск да публикуват резултати бързо и своевременно.
Publish or perish (публикуваш или загиваш) – това е популярна фраза, която на Запад описва въпросното академично явление. Честите публикации се считат за важен показател за таланта на учения. Но статията на „Нейчър“ разказва за случаи, при които публикациите от някои проучвания излизат на бял свят след години. Например Дениъл Фрейзър, която тогава е докторант, решава през 2012 година да изпрати резултати от научно откритие към „Сайънс“. Публикацията е отхвърлена, но Фрейзър не се отказва и след цяла поредица от множество отхвърляния, препращания към други списания, ревизии и пак ревизии, статията най-сетне е публикувана в PLoS ONE, цели 23 месеца след първоначалното изпращане към „Сайънс“. Това са близо две години чакане! Две години, които, ако например човек гони срок в научната си кариера, могат да са фатални. „Ако моята крайна цел е да си намеря работа във факултет, не мога да си позволя да чакам две години за една статия“, споделя Фрейзър и тя вече предпочита да не праща статии в топ списания, които са изключително взискателни, а към по-слабо известни, но със склонност да публикуват статиите бързо.
На фона на всичките тези недостатъци в сферата на традиционния модел на публикуване, някои списания с отворен достъп се опитват да заемат важна ниша. На мен често пъти ми се случва да получавам e-mail-и с покани от научни списания: „Публикувайте в реферирано списание с отворен достъп! Обещаваме потвърждение за получена статия до 24 часа, рецензии до 7 дни и публикуване до един месец“. Не всички, но все пак известна част от тези списания са платени – не за сметка на читателя, който ще получи свободен достъп до статията, но за сметка на автора. Някои искат такса от $100 за преглед и рецензиране на статията, но в други списания таксите могат да достигнат до $1500. Вероятно много изследователи, които гонят срокове, са склонни да дадат тези пари. Има някои списания, за които времето за публикуване е основен приоритет. Например F1000 Research [5] обещава публикуване на статия до пет дни след подаване, като рецензиите и ревизиите се извършват по-късно, след публикацията.
Списанията с отворен достъп са от голямо улеснение както за учени, така и за читатели. От една страна читателите получават статиите свободно, от друга ученият може да си избере списание, в което да публикува – безплатно за него, или платено - според наличния бюджет. И най-вече – в днешният свят на бързите услуги, на незабавното удоволствие и на скоростния Интернет, изследователите разполагат с възможности да публикуват резултатите си достатъчно своевременно.
И все пак моделът на отворено публикуване си има своите критици, най-известният от които е Джефри Бел. Бел, който е библиотекар и доцент в Колорадския университет, Денвър, започва да проявява интерес към списанията с отворен достъп през 2008 година, след като електронната му поща е залята с множество електронни покани от тях. „Веднага се впечатлих“, споделя той, „понеже множеството от e-mail-ите съдържаха безброй правописни грешки“[6]. Впоследствие Бел се превръща в яростен критик на тези списания. Днес той твърди следното: „Единственият успешен модел, който съм видял, е традиционният модел на публикуване“ [7].
Джефри Бел е измислил термина „хищническо издаване“ (англ. predatory publishing) – експлоататорски модел на академично публикуване, при който се изискват такси, без да бъдат указани редакторските и издателските услуги, традиционно предлагани от легитимни списания. Днес той списва блога Scholarly Open Access [8], в който критикува редица издателства с отворен достъп и е съставил дълъг списък на списания с препоръки учените да не публикуват в тях. Бел е недоволен, че множество от тези списания изискват пари за публикуване от автора и срещу определена сума са склонни да пренебрегнат рецензирането, в резултат на което се публикуват статии с ниско качество, някои от тях с фрапантни грешки, плагиатстван текст и дори с псевдонаучна информация. Известна част от тези списания използват съмнителни показатели за цитируемостта на статиите и изпращат нежелана електронна поща (спам).
Но проблемът с критиките на Бел, пише Филип Йънг от Политехническия институт Вирджиния, е че той смята проблемите на отвореното публикуване за недостатък на целия модел [9]. Йънг ни напомня, че думата „отворен достъп“ означава не просто безплатно за читателя, но и дава свобода в смисъл на лиценз, особено в случаи, при които авторското право се явява като пречка при използването на написания труд от библиотеки и изследователи. Голяма част от списанията с отворен достъп не таксуват авторите на статии, освен това дори тези, които го правят, предлагат възможности за освобождаване от такси. Не на последно място, казва Йънг, има списания като PLOS Biology, които независимо от това, че са с отворен достъп, са върхови в областта.
Как е по-добре за учените да публикуват? Оставям отговора на този въпрос отворен и нека всеки изследовател публикува там, където се чувства сигурен. Явно е, че традиционният модел на публикуването си има своите предимства и недостатъци. Но и новият модел на отворен достъп не е перфектен. Времената обаче се менят.
Лично аз съм доволен от новите тенденции и възможностите, които Глобалната мрежа ни предлага, въпреки слабостите на отворения достъп. Ще си позволя да дам обаче един съвет към изследователите, особено към тези, които все още нямат голям опит в публикуването: където и да решите да публикувате, четете внимателно страницата „Инструкции към авторите“, която предоставят научните списания. Разгледайте в кои бази данни се индексират и проверете показателите им – все пак вие искате работата ви да се разглежда от други хора и да бъде цитирана. Но най-важното - задължително се запознайте дали няма някъде скрити такси. Да, вълнуващо е да получите одобрение, че проучването ви ще се публикува. Разочароващо е, когато се сблъскате с отхвърляне. Но е изключително стресиращо, ако не сте прочели инструкциите и получите изненадващо писмо със следния текст: „Честито, приехме вашата публикация. Сега ни дължите такса от $1500“. Особено когато нямате възможност да поемете разхода.
Страница на статията : 0102
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
Няма коментари към тази новина !
Последни коментари