19 ноември 2019
Категории
  •  Космос
  •  Физика
  •  Науки за земята
  •  Биология
  •  Медицина
  •  Говорят медиците
  •  Математика
  •  Научни дискусии
  •  Разни
FACEBOOK

Как красивото става грозно... и обратното

| ПОСЛЕДНА ПРОМЯНА 20 октомври 2018 в 02:2465480
Снимка: n/a

Защо намираме някои неща за красиви, а други не? И как процесите в мозъка ни влияят на тези преценки?

Тези въпроси са в основата на една нова научна дисциплина, която стои на границата между когнитивната невронаука и емпиричната естетика —невроестетиката.

Въпреки че естетическите преживявания са сложна и противоречива тема, която от доста време се обсъжда във философията, според анализ на невроучения Анжан Шатържи (Anjan Chatterjee) прилагането на точни методи ни позволява да изведем някои общи страни между тези преживявания.

Независимо дали говорим за външния вид на хората около нас, различни сгради, паметници, музикални произведения или картини, всички тези преживявания всъщност зависят от няколко системи в мозъка ни: сетивно-двигателната, за емоционални преценки и определящата смисъла и познанието. Когато правим естетически преценки, в мозъка ни се повишава активността в същите области, които се активират, когато преценяваме какво да пием или ядем — което подсказва, че има някакво общо звено между изборите, които правим.

Корените на невроестетиката

Изненадващо или не, първите хора, които тръгнали да изследват връзките между процесите в мозъка и изкуството, били самите творци. Според невроучения Семир Зеки много от великите художници били като "наивни" невроучени, които променяли детайлите на своите картини така, че да предизвикат желаните реакции в нервната система на публиката.

Вместо да отразят достоверно свойствата на физическата реалност, техните картини се възползват от преки пътища във възприятието на мозъка ни. За да постигнат емоционално въздействие върху наблюдателя, художниците умишлено нарушават физичните закони при изобразяването на сенки, отражения, цветове и контури. В този смисъл, докато експериментирали с различни начини за изобразяването на предметите, някогашните творци открили онова, което психолозите и невроучените днес наричат принципи на възприятието.

Някои картини например може да не изобразяват формата и контурите на сенките с точност, но сенките винаги са с по-слаба яркост от обекта. Тъй като хората не проявяват чувствителност към контурите, за разлика от яркостта, те биват изобразени по нереалистични начини. Това е така, защото мозъците ни не са еволюирали да отдават значение на формата на сенките.

Много творци от 20 век се насочват в работата си към отделни свойства на зрителната ни система. Фовистите като Хенри Матис и Андре Дерен се фокусирали върху цветовете, кубистите като Пабло Пикасо върху формите, а други като сюрреалиста Александър Калдър върху възприятието за движение.

Някои творци приложили в работата си т. нар. принцип на удължения връх ("peak-shift"). Този принцип произлиза от наблюденията на датския биолог Николаас Тинберген върху храненето при бебетата чайки. Те обичайно кълват храната от червено петно, което се намира до върха на майчиния клюн. Малките обаче започват да кълват много по-оживено, когато клюнът се замени от дълга пръчка с три червени петна на края, или с преувеличена версия на стимула за хранене. Според невролога Вилйанур Рамачандран този принцип би могъл да обясни въздействието на някои древни и средновековни скулптури с преувеличени полови белези.

Вилендорфската Венера. Смята се, че датира от старокаменната епоха, около 30 000 години пр. Н.е. Подобни фигури с преувеличени полови белези вероятно били използвани в ранните култове към плодородието.

Други художници се възползвали от това, че информацията се обработва от визуалната ни система в два взаимодействащи си потока. Формата и цветът се обработват от първия и ни разкриват "какъв" е обектът, докато яркостта, движението и мястото се обработват от втория и ни разкриват "къде" той се намира.

Отблясъците на водната повърхност или слънчевото сияние на хозиронта в някои картини на импресионисти се дължат на това, че обектите са разграничени по цвят, но не и по яркост. Следователно формите на обектите са разпознаваеми, но тяхното местоположение трудно може да се определи. Заради намалената чувствителност на пътя, отчитащ "къде"-то, спрямо границите, обектите изглеждат сякаш блестят.

Психофизикът Густав Фехнер провел вероятно първото изследване по емпирична естетика в историята, като измерил влиянието на златното сечение върху предпочитанията на хората. За целта той показал на изследваните си лица десет правоъгълника, които се различавали в пропорциите си — от 1 към 1 до 2,5 към 1. Тогава ги помолил да отбележат кои правоъгълници намират за повече или по-малко приятни. Повечето от отговорите на участниците се оказали в подкрепа на правоъгълниците със сходни или доближаващи се до златното сечение пропорции — според Фехнер 34,5% и 35,83% от изборите на мъжете и жените били в полза на златното сечение. Всъщност нито един от участниците не избрал тези обекти за най-неприятни. Това се счело за доказателство, че определени свойства на самите обекти ги правят повече предпочитани, харесвани или красиви.

Две числа — a и b, принадлежат към златното сечение, ако тяхното съотношение а/b е равно на съотношението на техния сбор върху по-голямото от тях (а+b)/a.

Може да се каже, че съвременната невроестетика е силно повлияна от неговите методи. Като научна дисциплина тя се появява през 90-те години на 20 век, когато и терминът "невроестетика" влиза за първи път в употреба, в книга на Семир Зеки.

Красотата е в мозъка на наблюдателя?

Едно интересно откритие от изследванията с лица и картини е, че удоволствието от наблюдаването на красиви обекти задейства автоматично областите от мозъка, свързани с преживяването на награда. Привлекателните лица активират например фузиформната лицева област (fusiform face area) и части от вентралния стриатум, дори когато хората не разсъждават съзнателно върху тяхната привлекателност.

Структурите в мозъка, отговарящи за визуалното възприятие, участват, освен във визуалното възприятие, също и в определянето на ценността и предпочитанията ни към обектите. Парахипокампусовия гирус например не само участва във възприемането на сцени, но и активността му при възприемането на сцени съвпада с изпитването на удоволствие.

Изследвания показват, че гъстотата на му-опиоидни рецептори е най-голяма в частите на вентралния визуален път (вървящ по долната половина на мозъка), които обработват богата на възможности за интерпретиране информация.

Това подсказва, че преживяването на естетическо удоволствие може да се дължи на взаимодействието между части на мозъка, отговарящи за възприемането на определени стимули (като лица или сцени), и разпространението на системи от невротрансмитери — молекулите, които се свързват с рецепторите. Разбира се, преди да се правят такива изводи, трябва да се отчете, че дадена област от мозъка и система от невротрансмитери може да изпълняват разнообразни функции според контекста.

... Или в действията на твореца?

Освен области от мозъка, обработващи усещанията и възприятията ни, някои картини може да активират и двигателната система в мозъка ни. Тази активация се дължи на действието на т. нар. огледални неврони. Те са открити за първи път в двигателната кора на макаците (в премоторната й част) и се активират не само когато маймуните изпълняват някакво действие, но и когато наблюдават друг да го извършва. Подобна система, която се простира отвъд границите на двигателната кора, съществува и при хората. Тя влиза в действие, когато се опитаме да отгатнем идеята на даден творец или наблюдаваме последиците от действията му — както в случая на разрязаните платна от Лучио Фонтана.

Лучио Фонтана в създаване на едно от разрязаните си платна. Източник: Ugo Mulas

Изследване на Тичини и колеги представя едно от най-силните доказателства в подкрепа на хипотезата, че има голямо съответствие в двигателната кора между създаването и възприемането на изкуство. Учените карат изследваните лица да оценят колко харесват картини от движението на поантилизма, на които се забелязват следи от четка. Всяка картина се предшествала от кратко изображение на ръка, която държи четка внимателно (съвместимо условие), със силен захват (несъвместимо условие) или почиваща с дланта надолу върху маса (контролно изображение). Първото изображение инструктирало участниците как да рисуват в поантилистки стил (и в подготовката им било показано примерно изображение с малки следи от четка). Според авторите на изследването, ако симулирането на действие влияе върху възприятието за изкуство, тогава участниците ще харесат картините в съвместимото условие най-много. Тази хипотеза се потвърдила.

Източник: Ticini et al., 2014.

Действително някои автори смятат, че разбирането на естетическите преживявания би било много непълно, ако не се вземе под внимание приносът на огледалните неврони в мозъка. При емпатийните реакции се задействат емоционалните връзки в нервната ни система, отразявайки емоциите, които са изразени в картината от автора. Тази идея влиза в разрез с някои подходи в емпиричната естетика, според които когнитивните (мисловните) процеси имат основната роля в естетическите ни преживявания.

Интересно, но доколкото художниците са съзнателно или несъзнателно наясно с емоционалните и двигателните реакции на наблюдателите спрямо картините им, това разбиране може да се приложи в създаването на силно въздействащи произведения.

Човекът в търсене на смисъл

Съществуват много доказателства, че знанията ни и смисълът, които виждаме в обектите, влияят на това кое определяме за красиво и кое не. Мнозина например смятат оригиналните картини за по-ценни и красиви от репродукциите, в съответствие с неприязънта ни към фалшификатите. Други пък подминават световно известни цигулари, когато ги чуят как свирят в метрото.

Това подсказва, че върху преживяванията ни влияят неща извън качествата на самото произведение и свързани със средата, в която то се намира. Когато следователно знаем какво е заглавието на някаква картина, то може да ни помогне да разберем нейното съдържание по-добре и да задълбочим естетическото си преживяване.

Този проблем е в основата на изследване на Гергър и Ледър от 2015 г., които показват на участниците картини с три вида заглавие: семантично (смислово) съвместимо, семантично несъвместимо или липсващо заглавие. Според теорията на лекотата (fluency theory) положителните естетически преживявания зависят от това колко леко се обработва информацията от картината. Следователно семантично съвместимите заглавия, които описват съдържанието на картината недвусмислено, се очаква да улеснят работата на мозъка, докато обратното да стане с несъвместимите. В допълнение, докато участниците гледали картините, учените направили електромиография върху някои лицеви мускули (M. corrugator supercilii и M. zygomaticus), за да измерят трудно уловими промени в емоционалната и когнитивната обработка.
Оценките за харесване се оказали по-високи при подходящото и липсващото заглавие, отколкото при несъвместимото. Само че единствено при подходящото заглавие M. zygomaticus бил по-силно активиран. С други думи, при смислово подходящото заглавие, високите естетически оценки се съчетават с изпитването на положителни емоции.

Според други изследвания, когато някаква картина се определи като част от колекцията на престижен музей на изкуството, участниците я намират за по-красива или приятна. Системите за преживяването на награда в мозъка се задействат независимо от вида на картината.

Като цяло, всички тези резултати подсказват, че това, на което обръщаме внимание в изкуството, силно зависи от познанието ни за композиционни похвати, стилови характеристики или практики.

В този смисъл не са случайни и острите обществени реакции към работата на редица творци в човешката история. Филип Глас, композиторът на "музиката с повтарящи се структури" редовно си разменял яйца и юмруци с посетителите на своите концерти. Ван Гог бил определян от критиците за "аматьор" и продал само една картина през живота си, а Пабло Пикасо бил заклеймяван като "шизофреник" и "сатанист". Парадоксалните форми на Морис Ешер пък били игнорирани от художествените среди за повече от половин век (за разлика от математиците и физиците) и той организирал първата си изложба едва на 70 години.

Литографията "Белведере" от Морис Ешер. Въпреки че използвал в картините си множество концепции от математиката, Ешер споделял, че няма математически познания и не е бил добър по математика в училище.

В български условия, паметникът 1300 години България наскоро беше премахнат от центъра на София, след като беше оставен няколко десетилетия да се руши. При премахването му не липсваха емоционални сблъсъци между привърженици и опоненти. Някои твърдяха, че това е просто изкуство, докато други виждаха политическо наследство и тоталитарни символи.

Някои произведения на изкуството може да изискват по-задълбочени и обширни познания — в изкуството, науката или философията, за да бъдат осмислени. Но това не ни дава оправдание да ги отхвърляме или унищожаваме.

Лява половина — дясна половина

Според една популярна идея в психологията и неврологията дясното полукълбо отговаря за творческото мислене. Тя може да бъде проверена, като се проследи влиянието на уврежданията в едната или другата половина на мозъка върху картините на някои художници. Ако се окаже вярна, то уврежданията в дясното полукълбо се очаква силно да нарушат творческите способности, докато тези в лявото да ги оставят сравнително непокътнати.

За да измери промените в картините след настъпването на мозъчни увреждания, Шатържи използвал специална методика за оценка на картини — AAA (Assessment of Art Attributes). В анализа били включени картините на трима художници — Катрин Шерууд и Златю Бояджиев, от една страна, с увреждания в лявото полукълбо и Ловис Коринт, от друга, с увреждания в дясното. Картините били оценявани от участниците в изследването в случайна последователност. Резултатите показват, че след настъпването на пораженията стилът и на тримата творци станал по-абстрактен и отдалечен от действителността. Също така в работите си те започнали да прилагат по-размити щрихи, по-малко дълбочина и по-ярки цветове. В картините на Коринт не са открити никакви особени различия — противно на популярното вярване, че в дясното полукълбо се намира центърът на творчеството. Всъщност се оказва, че и двете полукълба участват в създаването на изкуство. Картините на тримата художници се променили по сходни начини, независимо от засегнатото полукълбо.

Парадоксално, но уврежданията в лявото или дясното полукълбо може понякога дори да улеснят творческата дейност. Инсултът на Коринт например го оставил с пространствена небрежност в лявото зрително поле, която се забелязва по изпускането на детайли в лявата страна на картините му. Но въпреки това въпросните картини били доста харесвани от критиците и изкуствоведите. Неговите образи съчетавали в себе си езотерични препратки към кросдресъри, средновековни печати и тайни фотографии. След получаването на инсулта той описва стила си като "неподправен" и "интуитивен", а лявата си ръка като "освободена" и изпълнена с лекота и съобразителност, каквито дясната му ръка никога не е имала. Инсултът в дясното полукълбо, преживян от художничката Лоринг Хюгс, пък довел до трудности в определянето на пространствените отношения между линиите, което я принудило да изостави реалистичния си стил на рисуване. Тогава тя се обърнала към въображението и емоциите си за вдъхновение. Подобни случаи потвърждават, че мозъчните увреждания може да доведат до по-добро творческо и емоционално самоизразяване.

Важно е да се отбележи, че наблюденията не се ограничават със случаи на поражения в дясното полукълбо. Първоначалният стил на Златю Бояджиев отразявал сцени и сюжети от селския бит, в земни цветове. След инсулта неговите картини станали по-наситени на детайли, цветни, променливи, жизнени и дори фантастични.

Такива подобрения в творческия процес има понякога и при пациенти с фронтотемпорална деменция или болестта на Алцхаймер. Пациентите с фронтотемпорална деменция имат редица дефицити в паметта, вниманието и извършването на действия. Те често са съпътствани и от промени в личността — като импулсивност и обсесивно-компулсивно поведение. Някои пациенти с фронтотемпорална деменция също така развиват желание да правят изкуство. Техните картини са обикновено реалистични, обсесивни и пълни с подробности — отражение на придобитите обсесивно-компулсивни черти.

Автопортретите на Уилям Утермолен

Някои творци с болестта на Алцхаймер продължават да рисуват след настъпването й. Уилям Утермолен си направил няколко автопортрета, в които се забелязва постепенната загуба на детайли и опростяване на формите. Уилем Де Кунинг е може би най-известният художник, който продължил да рисува в такъв момент. Според някои експерти в късния му период се забелязва нов и последователен стил, със свеждане на формите от по-ранните му творби до тяхната същност.

Наблюдението, че изкуството може да се подобри след неврологични заболявания демонстрира, че мозъкът няма една-единствена област за творческо мислене. Крайният резултат се дължи на съвместното действие на множество различни части, организирани в гъвкави ансамбли из целия мозък.

Дори да не харесваме произведенията на даден творец, едно нещо е почти сигурно... Без изкуството животът щеше да бъде грешка.


Няма коментари към тази новина !

 
Още от : Новини
Всички текстове и изображения публикувани в OffNews.bg са собственост на "Офф Медия" АД и са под закрила на "Закона за авторското право и сродните им права". Използването и публикуването на част или цялото съдържание на сайта без разрешение на "Офф Медия" АД е забранено.