Намаляване на икономическия растеж – утопия или неизбежна промяна

Климатека Последна промяна на 07 декември 2023 в 07:41 5578 0

Кредит Pixabay

Предизвикателството днес е да се открие работещ икономически модел, при който развитието и растежа не унищожават природния капитал

Концепцията за необходимото намаляване на растежа е колкото интелектуална традиция, толкова и активистко движение. Парадигмата за свиването на икономиката набира все повече популярност от началото на 2000 г., като се стреми да предложи цялостна визия за един нов модел на социално и икономическо структуриране и политическо управление, като отговор на кризата на капитализма и екологичната катастрофа. Темата все още силно поляризира и разделя обществото, но тя носи и много интересни анализи и конкретни предложения, които дори и на моменти да звучат като утопия, печелят все повече поддръжници в един глобален контекст, който позволява все по-малко и малко опции за действие. 

“Когато последното дърво бъде отсечено, когато последната река бъде отровена, когато последната риба бъде хваната, тогава ще разберем, че парите не се ядат.“ 

Индианска поговорка

Според най-често цитираните дефиниции, намаляването на икономическия растеж или свиването на икономиката (degrowth economy) е макроикономически и социален модел, в който производството и потреблението са съзнателно и целенасочено намалявани по планиран и демократичен начин. Намаляването на растежа цели преминаване към модел на икономическо и социално функциониране, съобразено с биофизическите лимити на планетата, както и създаване на условия за по-справедливи и облагоденствани общества. Най-големите усилия за преминаването към режим на доброволно намален икономически растеж, трябва да се направят от богатите и силно индустриализирани държави, които са и най-големите консуматори на природни ресурси и енергия, и едновременно с това и най-големите замърсители.

Ако темата за намаляване на растежа е все по-дискутирана от началото на 2000 г., визията за необходимото свиване на икономиката никак не е нова. Още през 60-те години на миналия век редица научни публикации алармират за възможните катастрофални последствия на човешките дейности върху климата и околната среда, и силно критикуват вече наложилата се идеология за икономически растеж, като единствена възможна алтернатива за позитивно развитие.

По това време публикуваните заключения и критики не получават добра видимост. По-скоро, точно обратното, но днес тенденцията се променя. Темата за свиването на икономиката съвсем не изглежда толкова абсурдна и въпреки че сме далеч от консенсус, можем да констатираме едно чувствително увеличение на научните изследвания и публикации, обществените дебати, както и на интереса от страна на политическите среди, европейските и международните институции.

„Забавяне или загиване” или защо един безкраен икономически растеж е невъзможен

„Забавяне или загиване” е заглавието на много нашумяла през последната година книга на френския икономист Тимоте Парик, в която той систематизира основните аргументи срещу доктрината на икономическия растеж, и отговаря на критиките на опонентите на визията за свиването на икономиката. Без да претендирам за изчерпателност, тук ще опиша само главните аспекти от дискутираната тема.

Първият от тях е фактът, че безкраен растеж е невъзможен в един ограничен  свят, такъв какъвто е той на Земята. Ясна е причинно-следствената връзка между икономически растеж, по модела по който той се стимулира и управлява от времето на Индустриалната революция, и катастрофално негативните ефекти върху климата и екосистемите, изчерпването на жизнено важни за производството и индустрията ресурси и суровини, унищожаване на биоразнообразието. Това вродено противоречие между растеж, който е подчинен единствено на икономическа логика, но който пренебрегва биофизически цикли и нуждите на екосистемите за регенериране, очертава и един самоубийствен омагьосан кръг: “повече растеж = повече екстракция, повече изчерпване, повече консумация, повече замърсяване“, а предвидимият краен резултат ще бъде не само фатален за икономиката, но и за човешкото съществуване изобщо. 

Да припомним набързо и факта, че според последните публикувани изследвания, отразени в схемата на Stockholm Resilience Centre, шест от т.нар. планетарни ограничения вече са преминати. И ако тази “новина“ само по себе си е много обезпокоителна, то тя става още по-притеснителна, когато фокусираме върху темпото, с което тези промени еволюират, тъй като през 2015 г. преминатите планетарни ограничения бяха четири

Фигура 1: Обективните планетарни ограничения (planetary boundaries), структурирани в 9 различни категории, и определени като основните материалните и биофизически условия, които правят планета Земя обитаема за хората. Адаптирано от Stockholm Resilience Centre

Брутен вътрешен продукт или силата на една идеология

Друг основен елемент от аргументацията в полза на необходимостта от контролирано и обмислено намаляване на растежа е критиката на индикатора брутен вътрешен продукт (БВП). Винаги, когато се говори за икономически растеж, се говори за БВП. Всяка година са публикувани класации на държавите според техния БВП. Освен да отчете годишните икономически статистики, индикаторът все още е смятан и за мярка за социален просперитет, благоденствие и прогрес. Залозите около БВП присъстват неизменно във всички политически програми. Той е аргумент и/или контра-аргумент по време на изборни агитации или политически равносметки, и играе главна роля в определянето на националните политики. 

Днес все повече гласове силно критикуват превърналия се в Свещен Граал индикатор. Критики, които също не са нови, тъй като са формулирани още през 40-те години на миналия век, и които не са запазена марка на защитниците на концепцията за свиване на икономиката. Но за тях, съвсем логично, щурмуването на самите теоретични фундаменти на идеологията за непрекъснат растеж, е задължителен етап.

Съвсем накратко – индикаторът БВП, е създаден през 1932 г. от Саймън Кузнец, американски икономист от руски произход. По поръчка на американското правителство той разработва методология и индикатор – тогава брутен национален продукт, преименуван на БВП през 90-те години на миналия век – за измерване на динамиката на икономическия растеж в контекста на икономическата криза от 1929 г. Още тогава, самият Саймън Кузнец изрично предупреждава, че този индикатор е създаден за условия на криза, но за да отразява реалността обективно, той трябва допълнително да се усъвършенства като включи в калкулацията и социалната цена на растежа. Тогава екологичните и климатичните ефекти все още не са идентифицирани като проблематични. 

През 1953 г. ООН публикува първите хармонизирани счетоводни норми, вдъхновени в голяма степен от методология на Кузнец, и така налага БВП като универсален индикатор за икономическия растеж. 

Но какво точно отчита и не отчита брутният вътрешен продукт? 

Дисекцията, която правят критиците на индикатора БВП, е вече добре позната, но нека припомним пак основните идеи. 

Фигура 2: Илюстрация за брутен вътрешен продукт. Източник: Express illustrations, Soulmyadip Sinha

БВП е единствено един количествен индикатор, който сумира общата стойност на произведените продукти и услуги на една определена територия – най-често една страна, за един определен период от време – най-често това е една година. Въпреки че съществуват няколко различни начини за изчисляване на БВП, при всички тях основната мерна единица са финансовите транзакции или парите. 

Логиката на изчисление на БВП отразява произведените богатства, но не дава никаква информация за тяхното структурно разпределение. Например, въпреки отчетения икономически растеж, от 1980 г. насам социалните неравенства, включително и в държави с висок БВП, се увеличават и са все по-силно подчертани. Всички изследвания показват едно много неравномерно разпределение на произведените богатства на световно ниво, при което много малък процент от населението действително се възползва от икономическия растеж, и разделителната линия между бедни и богати става все по-подчертана. Данните за 2021 г. са категорични, че едва 10% от световното население в света притежава 70% от световното богатство. Реалност, която окончателно опровергава и една друга икономическа теория – Теорията на преливане на богатството (trickle-down effect), щедро пропагандирана от Роналд Рейгън и Маргарет Тачър като легитимационен наратив на силно либералните икономически политики, които и двамата защитават, и която все още не е окончателно излязла от мода на политическа сцена. 

БВП отразява глобалното потребление, но не казва нищо за личното благосъстояние на отделните хора. Например, това, което някой наричат „български парадокс”, се оказва парадокс за много европейски държави. Според доклада на Световната банка от 2021 г., „България регистрира стабилни темпове на растеж и рекордно ниска безработица. На този фон обаче продължават и други обезпокоителни тенденции – населението на България продължава да емигрира към по-богатите страни от ЕС, и бедността остава една от най-високите в ЕС, а неравенството в доходите е най-лошото в ЕС.”

От друга страна, БВП информира за производството, но не и за замърсяването, което то произвежда, или за изчерпването на природните ресурси, което то изисква. Тази логика прави така, че една екологична катастрофа или изсичането на амазонските гори допринасят за увеличаване на БВП, но по никакъв начин не дава ориентир за социалните и екологичните последствия. 

БВП отчита държавните разходи и частните инвестиции, но не и глобалното качество на живот, които те генерират. От началото на 2000 г. средните доходи стагнират, безработицата се увеличава, обществените услуги се влошават, достъпът до качествени медицински услуги става все по-труден и ограничен, и като цяло обществата са обзети от усещането за перманентна криза.

БВП не отчита неплатената работа, като например домакинството (най-често извършвана от жени) или още взаимопомощта в семейния и приятелския кръг. Тоест дейностите, които не минават през пазара и които поради тази причина нямат пазарна стойност. За илюстрация, един от най-често цитираните примери е този, който формулира френският икономист Алфред Сови:

“ако имате и плащате на домашна помощничка, БВП се увеличава, но ако се ожените за нея, то БВП намалява“. 

С други думи, освен малкото конкретна информация, която дава БВП, ако в краткосрочен план той може да отчита растеж, в дългосрочен план това може да носи редица негативни многопластови последствия. Ако растежът на БВП се случва за сметка на околната среда, или е стимулиран от контекст на война, тогава богатството и благосъстоянието намаляват, а самият индикатор губи окончателно своя блясък и обективност.

Както споменах по-горе, днес критиките на методологията и индикаторът БВП стават все по-силни и по-шумни. В отворено писмо от 15 май 2023 г., 

274 учени и активисти призоваха Европейската комисия да изостави БВП като основен индикатор и да се въведат нови критерии, които слагат акцента върху социалния прогрес и екологична стабилност, защото благосъстоянието на едно общество не е измеримо само с производството и потреблението на стоки и услуги. 

Някои държави, като Нова Зеландия, Швеция и Финландия, вече го направиха и въведоха различни други интегрирани индикатори, които включват природния, социалния и човешкия капитал на една икономика, като слагат акцент върху “средния разполагаем доход“ на едно домакинство, който информира много по-точно как живеят хората, за разлика от индикатора “производство на глава от населението“.

Критиката на БВП показва колко неадекватен е този индикатор и колко грешна представа изгражда и налага той, пропагандирайки единствено предполагаемите бонуси от икономическия растеж. Но какъв е смисълът да се преследва икономически растеж, когато той унищожава света, в който живеем? Силата и вярата в тази пагубна идеологията прави така, че “днес се търси и анализира ефектът от климатичните промени, изчерпването на природните ресурси и замърсяването на околната среда върху БВП, а не обратното“, подчертава Тимоте Парик. 

Икономически растеж без негативен отпечатък е невъзможен. Зеленият преход, зелената икономика, устойчивото развитие и технологическите иновации се оказват недостатъчно добри решения.

Критиците на теорията на икономическия растеж не подминават и твърденията, че “зелената икономика“, “зеленият преход“, технологичните иновации и климатичните технологии са достатъчни решения за преодоляване на екологичните и климатичните проблеми, и вярата, че те ще позволят да се запази амбицията за растеж на икономиката. Някои от тях направо ги определят като фалшиви новини. Те подчертават два основни факта. 

Първият е, че амбициите на плановете за преход към “зелена икономика“ са много под необходимото, за да променят настоящите тенденции. Например, вече е добре известно, че зададените национални планове не позволяват да се изпълняват поетите ангажименти в Парижкото споразумение през 2015 г., и въпреки медийните анонси за амбициите на конференцията за климата, COP28, скептицизмът продължава да доминира относно крайните решения. Само един пример – за 2023 г., отделените вредните емисии отчетоха нов рекорд. А ако прибавим и факта, че обратно на очакванията, субсидиите и финансирането на изкопаемите горива надминаха миналогодишните, имаме много силни поводи да се съмняваме в искреността и ефективността на афишираните амбиции.

Фигура 3: Увеличаване на субсидиите за изкопаеми горива в периода 2015 – 2022 г. Източник: IMF

Вторият основен момент е, че дори и при преминаване към “зелен модел на икономика“, ако няма разделяне (decoupling) на икономическия растеж и негативните екологични/климатични/социални ефекти, ефектът ще е нулев. 

Фигура 4: Разделяне (decoupling) на икономическия растеж и негативните екологични/климатични/социални ефекти. Източник, UNEP, 2011

Както показва Фиг. 4, „зелената икономика” ще има смисъл само, ако правите на икономическата активност (червена), от една страна, и на използването на суровини (синя), и на екологичния отпечатък (зелена), от друга, вървят в противоположни посоки. Тоест, когато икономическото развитие и растеж не унищожават природния капитал. Това е и единствената ситуация, в която действително ще са създадени условия за качествен живот, в който природата и икономиката няма да са в опозиция, а в хармония. 

През 2022 г. генералният секретар на ООН Антониу Гутериш заяви, че зеленият растеж е едно „неизпълнено обещание“. “Едно от онези празни обещания, които ни поставят твърдо по пътя към свят, в който не може да се живее“.

Заключенията в последния доклад на IPCC също са категорични. Дори и да се наблюдава тук и там “озеленяване” на някои национални икономики, в световен план ефектите са незначителни. Данните и наблюденията от Англия, Швеция, Финландия, смятани за едни от лидерите в прехода към зелена икономика, са най-красноречиви. Ако може да се отчете някакъв напредък, то произведените резултати са много по-малки и по-слаби от очакваните и остават недостатъчни, за да се провокира радикална промяна.

Анализ на досегашното приоритетно структуриране на „зелената икономика”, конфронтира още по-фронтално формулираните амбиции. Досега основните акценти и инвестиции са насочени главно в секторите на възобновяемата енергия и намаляване на вредните емисии, но ефектът е крайно незадоволителен, а усилията не са пропорционални на предизвикателството. През 2021 г. например, делът на възобновяемата енергия от общата консумация на енергия в ЕС е едва 21,8%, като целта е до 2030 г. той да достигне 42,5%. Процент, който ясно очертава едно близко бъдеще, в което производството и консумацията на енергии, които замърсяват, ще продължи.

Формулирано по друг начин, 

стимулирането на икономическия растеж на всяка цена, дори с преход към зелена икономика, няма да позволи постигане на баланс, а крайната цена, когато включим екологичния и социалния аспект, ще е много висока. 

Ако промяната се резюмира в преименуването на свободния пазар в „пазарна екология”, според думите на Хелен Тордман, без да се премени основния механизъм на функциониране, ще е просто много шум за нищо.

А казано по-жаргонно, “само с пикаене под душа“ (израз, превърнал се в манифест на организацията Time for the planet, и употребяван от години като пример за един от възможните ежедневни жестове с цел пестене на вода), вятърни мелници и електрически коли, перспективите за намаляване и ограничаване на негативните ефекти върху природата и климата са трудно реализуеми.

Но все пак, важно е да се подчертае, че всяка стъпка към по-малко ресурсна и енергоемка, по-зелена и по-кръгова икономика е полезна, но не трябва да се заблуждаваме, че те са достатъчни, ако паралелно продължава да се стимулира икономически растеж и се запази настоящия модел на икономическо управление.

Как би изглеждало едно общество и икономика в режим “пост-растеж”?

Визията за намаляване на растежа не се ограничава само до критики, а предлага и редица различни методологии и конкретни решения (повече от 380 са описани досега) за преминаването към икономически модел, в който растежът не е основна цел.

Сред тях фигурират и някои добре познати като: преосмисляне на работното време, улесняване на възможности за дистанционната работа, въвеждане на универсален базов доход, стимулиране на практики за споделена икономика, но и много други.

Без да се отрича, че тяхното внедряване често ще е предизвикателство, както и че различните предложения ще трябва да се тестват и адаптират на местно ниво за всеки конкретен социално-икономически контекст, формулираните идеи имат много интересен потенциал и заслужават внимание.

Паралелно необходимостта от задълбочен анализ на всички сфери на дейност с цел да се идентифицират тези, които не са жизненоважни и чиято добавена стойност за благосъстоянието на обществото е малка, а понякога и носи повече негативи, отколкото позитиви, е също идентифицирана като важен инструмент за преход към модел “пост-растеж”. За конкретни примери са посочени рекламната и маркетинговата сфери на дейност, както и всички други, които имат за цел подстрекаване на потреблението и консумацията. 

За 2021 г. инвестициите в рекламната индустрия са отчели растеж 23,8%, а прогнозите за 2025 г. са, че те ще достигнат 1000 милиарда долара. Рекламната инфраструктура, светлинни табла, брошури, списания, видео реклами и др. консумират огромни количества енергия и ресурси, но нито са жизненоважни, нито допринасят за по-добро качество на живот на хората. Обратно, ако инвестициите от маркетинговата и рекламната дейност се пренасочат към здравния или образователния сектор, позитивният ефект ще има много по-силно, позитивно и жизнено определящи въздействие. 

Концептуално, стационарна икономика е модел на икономическо управление, в който преследването на икономическия растеж е изместен от лидерското място в полза на социалното благоденствие и екологичното опазване. Една стационарна икономика би била икономика, в която производственият ѝ капацитет не нараства, а извличането на ресурси, трансформацията им и генерирането на отпадъци ще са съобразени с биофизическите ограничения на екосистемите. Логично, това предполага и различно потребителско поведение, което радикално отхвърля консуматорската култура и разхищението. 

Без изненада, концепцията за стационарната икономика е критикувана на свой ред. Нейните опоненти най-често я определят като икономика на стагнацията. Но стационарната икономика е дефинирана като резултат от целенасочени, съзнателни и съгласувани решения и действия, докато икономическата стагнация е неочаквано и нежелано смущение в икономиката, ориентирана към растеж. 

В заключение, парадигмата за намаляването на растежа е все още, и сигурно за дълго ще бъде, разделителна линия. Ако за едни свиването на икономиката е единственият модел, който може да осигури баланс между човешките дейности и планетарните ограничения, за други – той е синоним на рецесия, регресия, връщане в миналото и дори утопия. Темата все още е силно поляризирана, но и трябва да признаем, че има заслугата да стимулира научния, политическия и обществения дебат, което винаги е полезно за едно общество. 

В публикацията са използвани материали от:

  1. Timothée Parrique, Ralentir ou périr, Economie de la décroissance, 2023.
  2. Jason Hickel, Less is More, How degrowth will save the world, 2020.
  3. Serge Latouche, La décroissance, 2019.
  4. David Graeber, Bullshit Jobs, 2018.
  5. Donella Meadows, Denis Meadows & Jorgen Randers, Limites for Growth, 1972.
  6. Katrine Marcal, Who cooked Adam Smith’s dinner?, 2015
  7. Hélène Tordjman, La croissance verte contre la nature. Critique de l`écologie marchande, 2021
  8. Planetary Boundaries, Stockholm Resilience Centre, Stockholm University 
  9. World Energy Outlook, 2023, IEA
  10. Decoupling debunked – Evidence and arguments against green growth as a sole strategy for sustainability, 2019, 
  11. Decoupling natural resource use and environmental impacts from economic growth 
  12. Climat: record des émissions de CO2 issues de l’énergie en 2022
  13. Richest 1% emits as much planet-heating pollution as two-thirds of humanity
  14. World Inequality Database
  15. България, систематичен анализ на страната, World Bank Group

Източник: Намаляване на икономическия растеж – утопия или неизбежна промяна, Климатека

Авторът Румяна Мишонова е част от авторския екип на Климатека, тя е доктор по социология и работи като старши консултант по технологичен трансфер и управление на иновационни проекти в Университета в Люксембург. Дипломирана е от Университета в Нант, Франция. Румяна се интересува и занимава с въпроси, свързани с кръгова икономика, устойчиво развитие и климатични промени.

Най-важното
Всички новини
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !