20 октомври 2021
Категории
  •  Космос
  •  Физика
  •  Науки за земята
  •  Биология
  •  Медицина
  •  Математика
  •  Научни дискусии
  •  Разни
FACEBOOK

Превръща ли се науката в идеология?

| ПОСЛЕДНА ПРОМЯНА 30 август 2021 в 00:02 62802
Снимка: Wikimedia Commons

В настоящата статия ще се разгледа как се е развила науката и как се появяват нови идеологии в нея, като така науката се привежда до един редукционизъм, отдалечавайки се от целта си. Накратко ще изброим различните научни идеологии, възникнали предимно към средата и края на XIX в. Накрая ще посоча истинската цел на науката и как да се разпознае истинската наука от фалшивата (идеологизираната).

Модерността е епоха, която е основана на „рационалното съждение и действие и отговорното решение на свободния избор на субекта, без да се позовава на институциите и ценностите на спасението и отварянето към трансценденцията.“.

През Средновековието човекът не разбира достатъчно добре природата и единствено може да вижда в нея свидетелство за своя Творец, докато същевременно разбира своя живот като даден от Бога и който е зависим от Него. За разлика от модерния човек, средновековният човек не вярва в това поради собствен избор, не е нещо което може да приеме или да отхвърли, защото за него това е обективно и общоустановено знание, това не е някаква абстрактна идея, недоказуема теза, а Истината, в която всеки вярва. Модерният човек, за разлика от средновековния, с развитието на науката, се сдобива със знание за природата и света, което е било недостъпно преди това, което го освобождава до голяма степен от зависимостта си от природата. Преди модерността климатът е бил господар на човека. Тази „извъндредно сложна система“, а именно климатът, според думите на Бродел, въздейства върху живота на растенията, животните и хората. Човекът е оставен на милостта на климата, той е уязвим от могъщите сили на природата, а онези същества, които имат власт над природата, са именно боговете и всеки един от тях контролира дадено нещо. Например скандинавският бог Тор е бог на гръмотевиците, Хьод на зимата. Хората са принасяли дарове и жертви, било то на природата или на боговете, с цел да имат добра реколта или да вали дъжд редовно, за да може реколтата им да е добра. Затова викингите са се молили на Фрей, богът на реколтата, принасяйки му дарове, за да имат добра реколта. Ако климатът не е благ за човека, то тогава реколтата ще пострада и следователно земеделците ще са изгубили не само времето и труда си, но и препитанието си, тъй като преди модернизацията и индустриализацията селските хора са се хранили предимно с онова, което отглеждат. Преди XVIII в. светът е бил като едно голямо село, където над 80% от хората са се изхранвали предимно от земята. Земята е била почти винаги единственият им източник на препитание и на живот. Дали тази година реколтата ще е качествена, богата или в дефицит, то от това зависи целия материален живот на хората.

По времето на модерността се появяват и политическите форми на модерната демокрация, чийто основен принцип е, че разумът води по пътя на развитието на обществото, като същевременно може да определи формите на управление и пр. По този начин човекът, уповаващ се единствено на разума си (Sola ratio), взема съдбата си в своите ръце, а Бог все повече се отдалечава, докато не спре да съществува и не се каже, както казва Ницше: „Бог е мъртъв!“ (Тук под „Бог е мъртъв“ Ницше има предвид, че Бог е вече мъртъв в социално отношение, в обществото), защото вече Бог не е необходим на науката, а религията напуска публичното пространство с Вестфалския мирен договор през 1648 г., като с него се прекратяват и религиозните войни, които подриват вярата в религията като сплотяващ обществото морален авторитет, което ще доведе до тоталното презиране на религията, нейното обявяване за „абсолютно зло“ от войнстващите атеисти. Религията е отделена от политиката и изтласкана в частната сфера. Религията престава да бъде главен фактор в политическия живот в Европа след Френската революция, като дори се смята, че общественото развитие по никакъв начин не трябва да зависи от нея.

Църквата Св. Петър и Павел, Ваймар (Тюрингия). Олтар (1555) на разпятието на Христос от Лукас Кранах Младши - Централна част (детайл): Мартин Лутър сочи в Библията (sola scriptura). Кредит: Wikimedia Commons

Съвременната концепция за природни закони се появява през XVII в. Кеплер е първият учен, който е разбирал този термин в съвременния му смисъл. В повечето си научни трудове Галилей не използва термина „закон“, но независимо дали е използвал думата или не, той е открил много закони и е бил защитник на важния принцип, че наблюдението е в основата на научния подход и целта на науката е да изследва количествените отношения между физичните явления. Обаче Рене Декарт е този, който пръв ясно и категорично формулира концепцията за законите на природата, каквито ги разбират и учените днес. Декарт смятал, че всички физични явления следва да се обяснят като сблъсъци на движещи се маси, които се подчиняват на три закона – предшествениците на прочутите закони на движението на Нютон. Декарт твърди, че тези природни закони са валидни навсякъде и винаги, и изрично заявява, че подчиняването на тези закони не означава, че движещите се тела имат разум. Декарт разбира също и важността на онова, което днес наричаме „първоначални условия". Те описват състоянието на системата в началото на времевия интервал, през който изследователят иска да направи някакво предвиждане. При познато първоначално състояние, законите на природата определят, как системата ще се развива във времето, но ако не знаем състоянието на системата в началото, развитието ѝ не може да се определи. Исак Нютон е ученият, на когото дължим широкото приемане на модерната концепция за научния закон. Неговите три закона за движението и законът за привличането описват орбитите на Земята, Луната и планетите, и обясняват феномени като приливите и отливите (Няколкото негови уравнения и сложната математическа рамка, която сме развили от тях, се преподават и до днес и се използват всеки път, когато някой архитект проектира сграда, инженер – автомобил или когато физик изчислява накъде да насочи ракетата, за да може тя да кацне на Марс“).

До модерността търсенето на природните закони се счита за религиозно начинание. С развитието на науката обаче научният разум не се основава вече на Църквата и на философи като Аристотел, а се развива независимо, като изследване на цялата природа. Природата вече не е място за чудеса и мистика, а е нещо подвластно на научни закономерности, които са емпирично доказани. Това малко или много подтиква някои хора да станат материалисти. Но колкото и странно да звучи учените, които са създали т.н. „методически материализъм“, който прилага наблюдението и експеримента, обяснявайки естествените феномени в природата, са били с християнски убеждения. Радикалните противници на религията от времето на Просвещението и след него постепенно прокарват идеята за равенство между материализъм и наука.

Материалистите през XVII в. се отличават от предходната натурфилософия, поради което разглеждат елементите на света като неодушевени и безкачествени. Тогава, поради развитието на математиката, механистичното разбиране на движението е прието за универсално свойство на природата. За материалистите съществува само и единствено материята и тя може да се изследва емпирично от естествените науки. Следователно материалистът отрича свръхестествените явления в света. Вселената, светът може да бъде изследван и обяснен, без да има нужда да се прибегне до Бог (Именно заради това Стивън Хокинг във „Великия дизайн“, където говори за паралелните вселени и тяхната потенциална роля в създаването на нашата вселена, казва че това може да се случи „без да е необходим Бог“). Когато Лаплас представя своята теория за движението на небесните тела на Наполеон, императорът го пита, какво е мястото на Бог в неговата система, а Лаплас отговаря: „Нямам нужда от Него за тази хипотеза, Сир“. Философът Ламетри заявява, че не само светът е механизъм, но и човекът е машина, тъй като във вселената има само материя, изменяща се според динамиката на движените от гравитацията елементарни частици. Не малко са атеистите, които си мислят, че с разбирането на природата, благодарение на науката, това непременно значи, че Бог не съществува, което е погрешно и прибързано твърдение. Атеизмът започва да става логичен с изключването на Бог в природните науки, което несъмнено може да доведе до заключението, че самата идея за Бог става напълно ненужна и безсмислена, ако за науката няма никаква възможна намеса от Бог. Вярата в Бог става все по-трудна с осъзнаването на неговото отсъствие в света. Още Паскал говори за мълчанието на космическите бездни, което го ужасява, защото когато поглежда звездното небе той не го гледа, за да открие Божествения закон на творението, но защото не вижда Божието провидение (В никакъв случай не трябва да се допусне, че поради това Паскал е имал слаба вяра или че е бил атеист). В кантовата „Критика на чистия разум“ разумът не може да мисли извън рамките на опита, поради което се променя и погледа върху науката и трансцендентното. В новата научна картина на света Бог отсъства, не защото не съществува, а по-скоро защото светът може да се изследва и обясни, без Бог да е необходим (Естествените науки така или иначе се занимават с неща, които подлежат на емпирична проверка, което ги прави неспособни в това да дадат отговор дали Бог съществува или не). С други думи: натуралистите сред учените вярват, че развитието и появата на света може да се обясни без намесата на Бог. Това е дебат, който се провежда между вярващи и атеисти и до ден днешен. В модерния свят емпиричната наука се налага като единствена форма на истинско знание поради способността й да предвижда, управлява, разбира и анализира природните процеси, поради което натуралистите заявяват, че единствено чрез емпиричния метод може да се намери истината, единствено това е рационалният начин да се открие истината, докато религията се отъждествява с ирационалност.

Без съмнение натурализмът нанася удар по вярващите, разклащайки тяхната вяра, като подтиква мнозина да се съмняват в религията. Вече всичко трябва да отговаря не на истините на религията, а на науката, която става критерий за това, кое е истина и кое не. Не Божественото Откровение, а естествената способност на разума позволява на човек да намери ред в света и да управлява всяко отношение в своя живот. Поради това Декарт заявява, че собственият Аз е единственото абсолютно и сигурно нещо. Прочутото му „Мисля, следователно съществувам“ (Cogito ergo sum) вече е принцип за всяко знание, „отправна точка за овладяването на реалността“. В модерността атеизмът вече става възможен и оправдан. С изключването на Бог в новата научна картина за света, се допуска идеята че тъй като нищо трансцендентно не може да й повлияе, Бог става вече ненужен и дори безсмислен, като по този начин вярата в Него става не толкова сигурна и лесна поради Неговото отсъствие от света. Погледът вече не е обърнат към небесата, а към бъдещето, прогреса. Бог изчезва не само от науката, но и от историята. Според Едуард Гибън, в историята не действа някакво свръхестествено провидение, тя е единствено човешко дело. Победата на християнството не е предопределена от Бог, факторите за нейната победа са сплотеност, единство, вътрешен ред и дисциплина – неща, които липсват при езичниците. Историята се ръководи от човешките дела и в никакъв случай от Бог.

Науката успява да разомагьоса света (Вебер), появяват се нови научни открития, които владеят света и го ръководят – времето вече не се ръководи от природата, а от часовниците. С други думи: чрез науката извличаме самата истина от природата и я владеем. Обаче науката не е толкова просто разглеждана. Тя има двойнствен статут и както науката е в служба на човека, така тя може да бъде видяна (и е била виждана) като застрашително явление, което е нечовешко и което отива отвъд човешкото, и което може да се обърне срещу човека. Още при „Франкенщайн“ на Мери Шели може да се види, че тези страхове от науката, а не само надеждите в нея, присъстват. С входа на развитието на Европа тези страхове стават все по-важни и през края на XX, началото на XXI в., хората живеят в една антиутопична култура, която непрекъснато произвежда фобии и страхове, като много голяма част от тях са свързани с науката. Примери за такъв страх от науката са страхът от машините, страхът от нечовешкото, от изкуствения интелект. Тази утопично-прогресистка линия, скрита в науката, която казва, че науката дава на човека невероятни нови възможности и по този начин променя съдбата си, владее себе си, упражнява собствената си еманципация и суверенитет по научен начин, владее света и застава в неговия център и се движи със средставата на науката към едно светло бъдеще, което ще бъде рационално и едновременно с това щастливо, съвършено технически и заедно с това справедливо, е централен момент в идеологията на науката на XX в. Жан-Франсоа Лиотар казва следното за науката: „От зараждането си науката е в конфликт с разказите. Според присъщите ѝ критерии повечето от тях изглеждат като измислици. Но доколкото науката не се свежда до полезни закономерности, а търси и истинното, тя е длъжна да легитимира правилата на своята игра. Тогава тя определя статута си чрез легитимационен дискурс, който нарича себе си философия. А когато този мета-дискурс явно прибягва до един или друг голям разказ, каквито са диалектиката на духа, херменевтиката на смисъла, еманципацията на разумния субект или работника, увеличаването на богатството, тогава решават да нарекат и модерна “науката”, която прибягва да него с цел да се легитимира“. По този начин Жан-Франсоа посочва парадокса, че науката, която е разум, всъщност е базирана върху вяра в разкази, които тя самата би следвало да отрече, защото на пръв поглед те изглеждат като измислици, митове, неща, които нямат общо с фактите. Науката винаги включва някакви по-общи системи, а тези системи са „легитимационни дискурси“, както казва Жан-Франсоа, описващи смисъла на историята по някакъв начин, движението на човечеството, описващи го под формата на един мит. Този мит през XIX в. е прогресистки. Следователно в науката има скрит парадокс – тя иска да е научна, да постигне тази истина, която е извън вярата, но същевременно се базира върху вяра, а именно вяра в самата наука, в нейните разкази, в разказа за прогресистката роля в науката (Трябва да се отбележи, че този парадокс в модерната наука го изживяваме дори в момента, в един философски смисъл). Изводите на Жан-Франсоа са, че рационалността на науката и нейният метод, нейните предпоставени цели и ценности имат наративен характер – те са организирани като разказ. Модерното рационално знание се крепи на гърба на една научна вяра, което е парадоксално, но въпреки това е нещо, което се среща през XIX в. – вяра в науката, като по този начин може да се каже, че науката е вид социална религия, която измества предишната религия. В съвремието учени като Бил Най и Нийл Дегрей Тайсън са модерните свещеници. В момента, в който се превърне в светоглед, науката спира да е наука, защото науката в действителност е инструмент. Дадена идея може да е инструмент, но когато се превърне в нещо повече, тя се превръща в идеология. Науката дава начин, по който да се види светът, но когато това стане единственият начин, единственият път към истината, тогава това вече е идеология, религия. Идеологията е ексклузивна, тя заклеймява всеки друг инструмент и по-лошо – парадоксално заклеймява сама себе си. Религията обхваща същността на света и го обяснява през неговите различни проявления, докато идеологията казва, че има само едно истинско проявление и то е единственият път към истината. Някои биха си помислили, че си противореча, правейки разграничение между религия и идеология, въпреки че преди това заявявам, че науката може да се превърне в идеология, религия. Трябва да отбележа, че в единия случай говоря за фалшива религия, която по същество е идеология. Тя изпълнява свойството на идеологията, като целта ѝ е да замести истинската религия, която е интегративна (Науката се опитва да заеме мястото на религията в света, да даде отговор на всички въпроси. Религията не претендира, че притежава всички отговори, но тя дава способите, чрез които тези отговори могат да бъдат достигнати).Така през XIX в. възниква позитивизмът като такава идеология в науката.

Огюст Конт е френски философ, методолог, който създава програма за научно развитие и за критерий за научност, която прониква във всички сфери на знанията. Нютоновата и Галилеевата революция не обхващат всички сфери на знанието, а следвайки картезиански модели, обхващат природните науки – физиката, механиката, динамиката, астрономията, като постепенно преминават към химията. Общо взето картезианският и Галилеев идеал е за единно знание, базирано на математически закономерности; едно знание, което тръгва от абсолютната точка на „мисля, следователно съм“ и с техниките и метода на математиката постига изцяло подредено, математически изчислено, знание. Този тип знание не се отнася към историята, философията, литературата, към изкуството и т.н. Накратко казано: не се отнася към много науки. Позитивизмът обаче създава такава програма, която обединява и останалите науки, които на пръв поглед изглеждат необединими, несъвместими дори от рубриката на математическия идеал. Позитивизмът би трябвало да бъде една крайно безпристрастна научна, методологическа програма, но въпреки това е създаден с политически мотиви. Още на младини Конт създава план за преустройството на науката, като завършек на революцията – онова, което политическата революция не е могла да завърши, трябва да го завърши науката, защото самата политика трябва да се превърне в социална физика и политическите въздействия, отделните политики трябва да бъдат базирани научно; да бъдат изчислени.

„Галилео на кулата в Пиза“ от Джеймс Едуин Макконъл

Позитивизмът представлява по-широко понятие за метод, обхващащо една изследователска програма, която е насочена към всички науки. Твърди се, че методът на позитивизма открива закономерности не само в живата природа, но и в самата история. С други думи: позитивизмът твърди, че в един момент човешката наука ще открие закони в историята – там, където на пръв поглед всичко е случайно и хаотично. Според Конт в своята научна фаза науката трябва да се откаже от философски и метафизически питания (Именно поради това Соловьов критикува позитивизма в „Криза на западната философия“). Тя не отрича, че съществуват въпроси за това какъв е смисълът на живота и как е възникнал светът, кога ще свърши и пр. На тези въпроси, според Конт, не може да се отговори по позитивен начин (тоест научен), поради което позитивната философия гледа на тях като неразрешими, отмества ги в приватната сфера на човешкото съществуване, в религията, в личните екзистенциални питания, които не са научни, защото не е възможно за която и да било наука, която работи с емпиричния метод, да даде отговор на въпроса за смисъла на живота. Следователно този въпрос е ненаучен. Забележе, че позитивистите не казват, че този въпрос не е важен, а че просто не е научен!

За разлика от картезианската традиция Конт изобщо не вярва в интроспекцията, не вярва че с философско наблюдение на Аз-ът може да се стигне до каквито и да било истини, защото до истини се стига чрез практическото изследване, което включва събиране на факти, тяхното класифициране, анализ, изграждане на всеобщи закономерности и създаване на обща теория. Фактите, природните и социални дадености са освободени от всякакви митологични, религиозни и всякакви различни метафизични течения и мисли. Те са отвъд-човешки дадености, с които човек трябва да се съобразява. Единственото нещо, което е важно при този метод, е принципът на доказуемостта.

Онова, което вдъхновява Конт е философия на знанието, което не вижда в него просто една хаотична съвкупност от различни науки, а вижда сложно подредена система от науки. Казано накратко, позитивната философия цели да обедини всички науки в една, тоест да обедини знанието.

За Конт светът е комплексно-систематичен, като по този начин се състои от нива на сложност и нивото на позитивност на една наука е обратно порпорционално на нивото на комплексност, което тя изследва. Обективност на знанието е знание, което се занимава с обективните, чисти факти и не допуска разни митологични, религиозни наслоения, но тези факти са в различна сложност и една наука е толкова по-позитивна, колкото по-прости факти изследва, докато по-сложните, комплексни факти изискват по-сложни научни методи и там вече науките не са толкова позитивни, в тях не всичко е все още позитивно, не е изгонена изцяло религията, митологията и философията. Позитивната система свързва науките в единна система и съответно на най-високо равнище на сложност на фактите и на сложност на методите за изследване се намират науките за човека, като това поставя човека на върха на тази пирамида не поради някакъв метафизичен принцип, а поради собствената комплексност на човека. Така Конт и останалите позитивисти като Ренан, Спенсър, Мил, Авенариус и др. искат да създадат т.н. „религия на човечестовто“. Относно това Честъртън казва: „Когато бях млад, терминът „религия на човечеството“ се отнасяше обикновено за философията на Конт – учение на неколцина рационалисти, които боготворят цялото човечество като Върховно Същество“.

В своето учение Конт твърди, че има три основни фази, между които има връзка по произход. В първата фаза доминира една религиозна мисъл. Тя персонафицира природните сили и ги превръща във воля на едно или друго божествено същество. Вместо сили и закономерности, тя вижда свръхестествени агенти с конкретна воля, като има най-разнообразни варианти на религия - фетишизъм, политеизъм и монотеизъм. При това познание в центъра стоят онези въпроси, които Конт премахва от сферата на научното (смисълът на света, космоса, произхода им, както и отношението между човека и Бога).

Втората фаза на развитие на човешката мисъл е метафизична, където абстрактните идеи заменят божествените персонификации: всичко е причинено от някакви абстрактни „идеи“, „сили“ или „същности“. След първите две фази идва една трета фаза на човешкото познание, където теорията и практиката се обединяват и човек започва да познава истински (научно) света на базата само на своите наблюдения и експерименти, като от тях е в състояние да формулира закони. Позитивната философия се смята за окончателния етап на човешкия разум. Той се е задоволил с онези въпроси, които могат да бъдат разрешени. Онова, което не може истински да се опознае, е обект на вяра и е изключено от науката, като бива предадено на религията.

Още Галилей изключва от геометричната си вселена въпроса за съзнанието, за това как се появило, което е интересно да се види как върви науката през XIX в., когато тя е толкова прогресистка, позитивна и вярва, че ще може да обясни целия свят, докато през XXI в. науката (с квантовата физика) тръгва по едни метафизически разсъждения, особено с теориите за хаоса, за това как точно се заражда съзнанието, което пък спомага за недоверието в науката, защото тя практически става мистично място, в което се разиграват много по-сложни и много по-дълбинни феномени, които имат много по-религиозен оттенък.

В различните сфери на знанието се създава илюзия за един общ научен идеал, идея за това че всички учени и прогресивни хора участват в изграждането на една единна сграда на науката. Без съмнение позитивизмът изиграва важна роля в публичния култ към науката и нейните постижения през XIX в., като най-голям авторитет имат точните науки, които могат да изследват с математически методи своите дадености, докато според Конт всички останали науки са недоразвити, те не са стигнали до своята позитивна фаза. По този начин позитивизмът допринася за загубата на авторитет на религията и метафизиката, като по този начин отстъпват на заден план. Именно позитивизмът е и причината Джордано Бруно да се смята за герой на науката, загубил живота си в нейно име.

Макар позитивизмът да избутва религията на заден план в науката, трябва да се каже че развитието на геологията и появата на дарвинизма дават всъщност възможността атеизмът, в пълния смисъл на думата, да се развие в истинския си потенциал, такъв какъвто е познат днес като радикално отричане на Бог, поради което светът вече напълно се натурализира – всичко се е появило случайно, изключват се всякакви религиозни, метафизични обяснения за появата на света. Вече погледът на човека не е насочен към Бог, а към бъдещето, прогреса, човешкото благо. Както в Античността боговете са започнали да се оттеглят от света, така и Бог започва да се оттегля от света в модерността, защото вече Бог няма място в един антропоцентричен свят.

Досега видяхме, че с развитието на науката се наблюдава и отсъствието на Бог в природата; разбирането на природните феномени кара хората да не прибягват до свръхестествени обяснения за всяко нещо, което не могат да си обяснят и понеже Бог не може да се изследва емпирично Той губи своето място в природата, което неизбежно дава повод на не малко души да приемат един изцяло натуралистичен възглед за света. Тук трябва да отбележа, че макар липсата на Бог в природата да е подтикнало не малко учени към натурализъм, то църковните учители винаги са учили че Бог е трансцендентен и не може да се открие в природата. С други думи: дори древните светии биха се съгласи, че Бог отсъства в природата и това по никакъв начин не би противоречало на ученията на Църквата, защото Бог е трансцендентен. Именно поради това може да се допусне, че тези изследователи са били подтикнати към натурализъм поради богословско невежество спрямо Божието битие.

Ако липсата на Бог в света нанася удар на вярата, то окончателен удар срещу библейския разказ за сътворението нанасят геологията и палеонтологията още през XVIII в. с новите открития - утаяването и изветравянето на скали, останки от праисторески животни, които показват, че Земята всъщност не е на 5000-6000 години, както преди това се е смятало, а че всъщност е много по-стара, докато преди това по времето на Коперник Земята бива изместена от центъра на вселената и се превръща в една малка част от нея.

Чарлз Дарвин в своята книга „Произход на видовете“ излага идеята за еволюция на живите същества посредством естествен отбор и според мнението на хора като Джулиън Хъксли, тя категорично е напълно натуралистична концепция, което означава, че „да се постулира божествена намеса в тези взаимодействия между материя и енергия е както ненужно, така и нелогично“. След като бива публикувана книгата на Дарвин, а именно „Произход на видовете“ – творба, в която авторът излага идеята за еволюция на живите същества посредством естествен отбор, атеистите и деистите проявяват изключително голям интерес именно защото това е категорично натуралистична концепция. Сто години след публикуването на „Произход на видовете“, биологът и член на Кралското общество, Хъксли казва: „Дарвинизмът изхвърли самата идея за Бога като творец на живота от сферата на рационалната дискусия”. Това, разбира се, ще доведе до едно алтернативно, революционно схващане за света, в което Бог няма да е необходим за появата на битието, както може да се види в диалектическия материализъм на Маркс и Енгелс.

„Произход на видовете“ не променя само възгледите на науката, но и на самия човек. Човекът, който е „Божий образ“, който е над животните, за мнозина става вече по-близък не до Бога, а до животните, в случая - с приматите, с които човек споделя един общ прародител, от който произлизат еволюционно. Видовете се трансформират един в друг, идентичността на човека вече не е божествено гарантирана. “Зверското” е в човека, то дреме в него. Това се комбинира с идеята за непрекъснатата борба, войната на всеки срещу всеки - оцеляването. От това възниква и култ към силата, виталността, борбата и победата, както може да се види във философията на Ницше.С това се появява и култ към нацията и расата, поради което дарвинизмът става интелектуален ресурс на расизма, евгениката. От това следва, че дарвинизмът е преплетен и с идеология. Всичко това първоначално води до огромни критики към творбата на Дарвин, като дори бива не просто отхвърлена, но дори и обявена като еретична от някои вярващи християни, за разлика от деистите и атеистите, които смятат, че с християнството е свършено веднъж и завинаги (разбира се, по-късно се появява т.н. „теистична еволюция“, в която Бог не е изключен и всъщност еволюцията се води от Бог).

Преди Дарвин не е било достатъчно убедително напълно да се отрече съществуването на Бог, защото е нямало алтернативно обяснение за появата на човека и света, затова и онези, които са отричали Авраамическия Бог са били предимно деисти през Просвещението. Обаче с появата на еволюционната теория се предлага едно на пръв поглед алтернативно и рационално обяснение за произхода на човека (което по-късно бива приложено и в космологията), в което Бог не е необходим, защото видовете могат да еволюират базирано на чисто случаен принцип. Именно този алтернативен вариант за произхода отваря врата да се отхвърли не само Авраамическия Бог, но който и да било Бог, което дава началото на атеизма да се разпространи и развие в бъдеще, както може да се види във „Вечния човек“ на Честъртън, както и в неговия роман „Кълбо и Кръст“, че е имало не малко атеисти по негово време, при това войнстващи.

Откритията в науката, различните идеологии и хипотези, развитието на технологията не заличават вярата в Бог, но безсъмнение я правят за не малко хора проблематична и несигурна. Научният прогрес подтиква човек да вярва в собствените си сили, умения и разум. Още през XX в. атеисти като Хъксли заявяват, че е близко времето, в което на хората ще им е толкова възможно да вярват в Бог, колкото и в плоската земя (макар че днес има цяло общество на хората, вярващи в плоската земя, което по един ироничен начин се опровергават думите на Хъксли).

След еволюционната теория започват да се появяват и неколцина историци, които следвайки духа на идеолозите на Просвещението, критикуват религията и носят заслугата, поради която повечето от нас сме израснали с насадените представи за конфликт и враждебност между религията и науката, че се води някаква война между тях. Всъщност такива изрази за „войната между религия и наука“ са ни толкова естествени, че мнозина дори не задълбаваме в тях.За подобни представи трябва да се каже, че истината е че от XVI до XIX в. връзката между наука и вяра по-скоро трябва да се погледне като на съюз, защото един учен през онези векове в общия случай е бил вярващ и като такъв не е смятал, че собствената му религиозност и научните му изследвания са несъвместими, а дори обратното – неговият стремеж да изследва природата всъщност е бил породен от религиозния му подтик да прослави Бог, който е създал тази природа. Реално тези хора не са били дори и учени в тесния смисъл на думата, а по-скоро духовници, тъй като понятието „учен“ се използва за пръв път през 1833 г.

В „Насрещни течения. Взаимодействие между наука и вяра“ Колин Ръсел казва, че идеята че има една постоянна война между вяра и наука е нещо модерно, което се пропагандира отскоро целенасочено, а именно от хора с позитивистично мислене. Към края на XIX в. Томас Хъксли, който е познат и като „булдога на Дарвин“, обединява малки групи от учени от Англия, като целят да изкоренят интелектуалното и културно влияние на християнството, най-вече на англиканската църква, която има най-силно влияние там, с целта да секуларизират обществото и да заменят религиозния светоглед с научния натурализъм, в който се отхвърля всичко трансцендентно, всичко което не може да се изследва емпирично. Така именно тогава се появява литература, която си поставя за цел да дискредитира християнството и да осъди агресивното отношение на Църквата спрямо науката през Средновековието. Примери за такива автори, чиито трудове са всичко, но не и безпристрастни, са Джон Уилям Дрейпър и Андрю Диксън Уайт.

В книгата „История на конфликта между религията и науката“ Дрейпър представя концепцията за сблъсъка между двете сили: творческата способност на човешкия ум и подтисничестовто на религията, която ограничава човек да използва разума. Дрейпър обвинява най-вече католическата църква, като твърди, че тя „потиска свирепо, с клади и меч, всеки стремеж към напредък“, както и, че „ръцете й са окървавени“.

В „Историята на войната между наука и богословие“ Уайт цели да докаже едно единствено нещо: колко вредна е християнската религия върху развитието на науката, поради което не малко автори повтарят тезата на Уайт, натрапвайки идеята, че се води война между науката и религията. Тази идея, макар и невярна, изглежда че се поддържа в съвремието. В мнозинството от филми, сериали и анимации католическата църква се представя като институция, пропита със зло, която има за единствена цел да опресира хората и да изгаря всеки, който не е на мнението на свещениците (Примери за подобни сериали, които наистина добре успяват да прокарат идеята на Уайт са “Castlevania” и „Berserk”).

Със „залязването“ на Бог и с възникването на култа към науката, за атеиста Бог престава да е творец на човека, а човешко творение. Така вярата в Неговото съществуване се превръща в нещо инфантилно, ирационално, в илюзия на човешкия ум. Според Лудвиг Фойребах, религията отнема най-добрите качества от човека, заявявайки, че те са единствено достъпни в небесното царство, като по този начин религията пленява и ограничава човека. Няма нищо истинно в нея, тя е просто една илюзия, а Бог е плод на нашата фантазия. „Психиката е camera obscura, която обръща образите и представя Всевишния като наш творец, а не като наше творение“. Фойербах не се съмнява, че когато човек осъзнае, че Бог е илюзия, религията безсъмнено ще изчезне именно благодарение на онова, което тя е „ограничавала“ – разумът, който борави с науката. Този възглед за религията ще се подтиква постоянно през XXI в. най-вече от Ричард Докинс, който и посвещава книга за това, че Бог е човешка делюзия. Фройд също ползва подобен аргумент, казвайки, че хората сме заблудени от детинските фантазии за Бог, защото искаме справедливост, щастие и мир, но светът не може да ни го даде, и затова сме създали религията и идеята за Бог. Именно затова Фойербах и Фройд казват, че е време да пораснем, да се събудим от тези инфантилни фантазии и просто да си водим живота, защото веднъж осъзнае ли, че хората сме си създали тази „илюзия“ наречена Бог, човек ще може вече сам да кове собствената си съдба, без да има нужда от посредничеството на светците и Бог, така ще може и сам да реши, чрез разума си, собствените си проблеми. Именно в това се корени радикалната страст на някои атеисти да критикуват религията, защото желаят хората да осъзнаят, че Бог е ненужен, че Бог няма, че човек сам може да се справи в живота.

Така през XIX в. мисленето на нихилистите бива повлияно от Фойербах. Нихилизмът идва от латинската дума Nihil, тоест "нищо" и е първоначално философия на моралния и епистемологичен скептицизъм, възникнал в Русия през XIX в. през първите години на управлението на Александър II. Терминът е асоцииран с философията на Ницше, за да опише разпадането на традиционния морал в западното общество.

През XX в., Нихилизмът отрича съществуването на истински морални истини или ценности, като се отхвърля възможността за познание. Нихилистите твърдят, че животът е лишен от смисъл.По същество нихилизмът на XIX в. застъпва утилитаризма и научния рационализъм, като напълно отхвърля класическите философски системи. Нихилизмът представлява груба форма на позитивизъм и материализъм, бунт срещу установения обществен ред; той отрича всяка власт, упражнявана от държавата, от Църквата или от семейството, като основава вярата си само на научна истина.

Фойербах силно повлиява и на философията на Маркс и Енгелс, които успяват да направят синтез между диалектиката на Хегел и материализма на Фойербах, като по този начин създават свое учение, познато като „диалектически материализъм“. Учението за диалектическия материализъм е обявен от тях като научен възглед за вътрешно присъщите закони на материята, които поставят условия за еволюцията на природата, обществото и мисълта. Диалектическият материализъм, казва Велчев, бива обогатен с учението за многообразните форми за борба и става "научен философски мироглед" на победилата комунистическа партия. Тя управлява държавата опирайки се на диктатурата на пролетариата, чрез която ликвидира експлоататорските класи и осъществява идеалите на т. нар. "социалистическа демокрация".Маркс и Енгелс прилагат научния метод върху неживата природа, като по този начин, според учението на диалектическия материализъм, материята е вечна, несътворима и неунищожима, а съзнанието възниква на по-късен етап от нейното развитие. Владимир Ленин твърди, че „в света няма нищо, освен движеща се материя”. С тази позиция са съгласни не малко учени натуралисти дори в съвремието: американският астроном Карл Сейгън е отличен пример за такъв, като дори открива своята прочута телевизионна поредица с думите: „Космосът е всичко, което е било, и някога ще бъде“. Макар че според дарвинизма биологичната еволюция се свежда до наследственост, изменчивост и естествен отбор, то ако светът се погледне изцяло натуралистично, еволюцията може да се отнесе и към космологията, тоест към развитието на неживата природа, където всичко е задвижвано от случайната игра на атомите.

С появата на емпиричния метод и развитието на науката светът вече не е онова неизвестно, дори мистично място. Тайните на природата започват да се разкриват пред човека, поради което започва все по-слабо да усеща Божието присъствие в света, което в последствие ще доведе до действителното осъзнаване, че Бог отсъства от света, макар винаги теолозите да са вярвали, че Бог е трансцендентен и следователно поради това е отвъд природата, материята, защото Бог е дух, като по този начин Бог не може да се открие чрез емпиричния метод. Развитието на различните науки помагат на хората да опознаят света, в който живеят, да се развият градовете, технологиите, което лесно може да доведе човека до индивидуализъм, в който човек започва да разсъждава, че няма нужда от Бог, че той сам може да се справи с всичко, сам да надвие природата; заболяванията; с бъдещето – без да има нужда от каквото и да е външно ходатайство. Човек сам започва да вярва в себе си, сам да кове съдбата си – той сам може да реши всеки проблем чрез неговото упование в собствения си разум, а после в науката, която се превръща в единствения критерий за откриване на истината. По този начин се приготвя почвата, която ще се окаже основен фактор за пълното отричане на Бог, до развитието на атеизма като пълно отрицание на Бог. По този начин появата на новия войнстващ атеизъм, в лицето на четиримата конници на атеизма, е като бомба със закъснител, който ще се активира с разрушаването на кулите близнаци от ислямските терористи през 2001 г.

Науката не е система от вярвания и догми, а средство, чрез което се установява истината за нещата. Следователно науката променя своите възгледи и е адаптивна. Новите атеисти, които принизяват науката до редукционизъм, като я идеологизират, твърдят, че научният прогрес на XX в. е унищожил вярата в Бог, но дали това е така? В началото на XX в. се вижда, че вярата във вечната вселена е възприета от мнозина (и винаги е съществувала тази вяра впрочем, като още през XII в. философи, като Тома Аквински, дори критикуват в своите трудове възгледа за вечността на вселената). Твърдението, че вселената е сътворена, се счита за ирационална, противоречаща на съвременните достижения на научното познание, идея. Макар че научният консенсус на XX в. е, че вселената е вечна, съвременният консесус е, че вселената не е вечна и има начало, като се спрем на теорията за Големия взрив например – теория, която първоначално е силно критикувана от големи за времето си учени, като физикът Фред Хойл, според когото Големият взрив звучи като твърде религиозна идея. Повечето сериозни учени напълно осъзнават, че повечето теории са временни и е възможно да бъдат заменени от други. Именно заради това физиците приемат твърденията на Хокинг за мултивселените с негативизъм. Истинският учен трябва да е безпристрастен; той може да вярва, че определена теория е вярна, но осъзнава, че може и да греши, и тази теория да бъде опровергана в бъдеще. Макс Планк казва: „Новата научна истина не триумфира, като убеждава своите опоненти и ги кара да виждат светлината, а по-скоро, защото нейните противници в крайна сметка умират и израства ново поколение, което е запознато с нея“.

Библиография

1. Владимир Градев.Излизания.София.Communitas.2015.
2. Бродел, Фернан.Структури на всекидневието.София.Прозорец.2009. Ритъмът на климата.
3. Ницше, Фридрих. Веселата наука.София. УИ "Св. Климент Охридски".1994.
4. Декарт, Р.Избрани философски произведения. София.Наука и изкуство. 1978.
5. Владимир Градев. Излизания. София.Communitas.2017.
6. Ламетри. Човекът-машина.София. Наука и изкуство. 1981.
7. Gleiser, Marcelo. Meaning in a Silent Universe: Human Uniquenees in the Cosmos II. Center for the Study of Technology and Society. No.47.
8. Гибън.Залез и упадък на Римската империя.
9. Готически Романи. София. Народна култура. 1986.
10. Жан Франсоа Лиотар,.Постмодерната ситуация. София. Наука и изкуство.1996.
11. Соловьов, Владимир. Кризата на западната философия.София. Захарий Стоянов.2006.
12. Evolution in Action, New York: New American Library, 1964,
13. http://kosmos-21.blogspot.com/
14. Huxley, Julian. Religion and With Revelation. The New American Library; First Edition. 1958.
15. Harrison, Peter. Wrestling with Nature: From Omens to Science. Chicago: University of Chicago Press.
16. Collin, Russel.Cross-Currents: Interactions Between Science and Faith.1985.Grand Rapids, Eerdmans.
17. https://kosmos-21.blogspot.com/2011/05/blog-post.html?fbclid=IwAR2wtoSrUsBlSCN33K7Q10Qbz7TgIIDrOelc0VgEJorjXEP3_DnXcTWFtPo
18. Draper, John William.History of the Conflict Between Religion and Science.New York: D.Appleton.1875.
19. Фойербах, Лудвиг. Същност на християнството. София.БКП.1958.
20. https://www.britannica.com/topic/nihilism
21. Велчев, Валентин.Великият дизайнер. София. Софийски университет.
22. Ленин, В, Материализм и эмпириокритицизм, т. 5. Пространство и время. http://www.magister.msk.ru/library/lenin/len14v04.htm
23. https://www.youtube.com/watch?v=FT_nzxtgXEw 3:07
24. https://blogs.scientificamerican.com/cross-check/remembering-big-bang-basher-fred-hoyle/
25. Planck, Max K. (1950). Scientific Autobiography and Other Papers. New York: Philosophical library.
26. Evolution After Darwin, vol. 3 (Chicago: University of Chicago Press, 1960), p. 45.

За автора: Никола Владимиров е бакалавър по културология в СУ “Климент Охридски”. Интересите му са в областта на философията, богословието, атеизма, музиката, митологията и религиознанието.

***

Представените идеи са лично на автора и не се препокриват непременно с мнението на редакцията на НаукаOFFNews.


yoghurt
Рейтинг : 7594
31.08 2021 в 01:03 2
+ 3
- 0
Всъщност, научният метод е организирано съмнение. За да работи това съмнение, то трябва да има отправна точка - мироглед, от който да разсъждаваш, спрямо който да съдиш за явленията в света. В този смисъл, наука и вяра са две необходимости , едното ти дава посоката, към която отправяш взора си, а другото ти осигурява занаятчийските прийоми, по които да провериш - дали взора ти е целесъобразно отправен, или има някакво разминаване. И когато неизбежно откриеш разминаването между двете - вярата ти се изпроменя, взорът ти се разширява. Заедно с Вселената...

Препоръчвам на автора книгата, която е на същата тема от Rupert Sheldrake - “The Science Delusion” . Писана като отговор на Докинс, от молекулярен биолог, професор в Оксфорд мисля. Разглежда няколко дадености в модерната наука, които по доста увлекателен начин оспорва, като идеята за неотменимостта на законите във времето, порочните начини да се правят научни изследвания, свързани с това да извлечеш от безкрайно множество възможни факти онези, които устройват хипотезата ти и нейното финансиране... И още и още интересни теми.


А сега и малко конструктивна критика.

В средата на статията има множество повторения и тавтологии с тезите за прогесивизма - дотолкова, че едва се чете. Друго, би било още по-добре ако се ползват някои по-общоприети научни термини, чисто от уважение към наследството на българските учени, да не се взимат английски термини например, когато има прекрасни български такива. Това е трудно, когато става въпрос за толкова широк спектър от науки, но затова пък може да се консултират повече експерти, да няма измисляне на термини, да се работи за една консолидация на научния език у нас. В този ред на мисли - какво пречи някой вместо да - “опресира” - да гнети? Както и граматически - твърде много ползваме английски словоред в българския. Не е хубаво заради хигиената ни на мислене, заради уникалния ритъм в езика ни. И най-вече - нужно е изчистване на мисълта, извличане на най-важното. Намиране на дискурс, изкушаващо е читателят да си помисли, че това е просто учебно трупане на факти заради нечия поставена задача, а не представяне на гледна точка, на интерпретация на реалността. А гледна точка има, и тя е изключително ценна според мен ( : - просто може да бъде изведена още по-добре. Не да се говори в стил “обективната наука”, където авторът е отделен от събитията за които говори - едно наследство на Просвещението, което с Теорията на относителността става съвсем ненужно като стилистика.


Поздрав!
yoghurt
Рейтинг : 7594
31.08 2021 в 00:18 1
+ 1
- 0
Уау! Поздравления, прекрасна статия. Радвам се, че ви има като сайт ( :
 
Още от : Скептик
Всички текстове и изображения публикувани в OffNews.bg са собственост на "Офф Медия" АД и са под закрила на "Закона за авторското право и сродните им права". Използването и публикуването на част или цялото съдържание на сайта без разрешение на "Офф Медия" АД е забранено.