Според една често преподавана заблуда за мозъка ни, в сърцевината му се спотайва древно "животинско" ядро за емоциите и инстинктите ни, а отгоре стои "новият" ни мозък, който ни позволява да планираме и контролираме животинските си импулси.
Анализ, публикуван в Current Directions in Psychological Science, описва проблемите, създадени от тази отдавна опровергана от невробиологията заблуда.
За какво става въпрос?
Това е всъщност хипотезата за Триединния мозък. Тя е изказана малко преди средата на миналия век от невроучения Пол Маклийн. В едно свое изследване той пише, че "човек, изглежда, е наследил в действителност три мозъка. Природата, в своята пестеливост, не оставила нищо настрана. Най-старият мозък е като на влечуго; вторият произтича от по-низшите бозайници; а третият и най-новият мозък се развива късно при бозайниците и достига върха на своето развитие при човека, давайки му уникалната способност за символен език".
Това вярване, въпреки че не се подкрепя от еволюционната биология, е нерядко отбелязвано като факт във въвеждащите учебници по психология.
Във вероятно най-използвания американски учебник по психология се твърди, че "при примитивните животни като акулите техният не толкова сложен мозък като цяло регулира основните функции за оцеляване... При низшите бозайници, като гризачите, по-сложният мозък позволява изпитването на емоции и по-добрата памет... При развитите бозайници като хората мозъкът обработва много повече информация и също така води до по-добра способност за предвиждане... Увеличаващата се сложност на мозъка се дължи на нови мозъчни системи, стъпващи върху по-старите, както при земните пейзажи по-новото покрива по-старото. Разкопаем ли земята, ще открием фосилни останки от миналото."
За да разберат колко силна е заблудата, Кезарио и колеги анализирали 20 въвеждащи учебника по психология, публикувани преди около десетина години. Оказало се, че само два от тях описват еволюцията на мозъка в съгласие с невробиолозите.
Последиците от тази заблуда могат да се открият в различните подобласти на психологията. Например при социалните преценки някои учени правят разлика между бързи, неконтролируеми процеси и по-бавни, контролируеми процеси, използвайки сгрешения модел, за да обосноват идеите си.
Да речем, в обсъждането на един модел за възприятието и поведението от Дижкщерхуйс и Барг разбираме, че "когато се развиват нови видове, това става чрез добавянето на нови мозъчни части към вече съществуващите... Рибата и жабата, с други думи, все още са вътре в нас. Предимството, което хората имат, е, че ние притежаваме нови системи, които потискат или насочват [по-старите]."
Значи ако им вярваме, излиза, че поведението на много животни не може да бъде гъвкаво и се контролира изцяло от външната среда, тъй като в техните мозъци са само по-старите структури. Докато хората и другите по-висши животни имат нови системи, които позволяват гъвкавост заради "добавените" способности за контрол и потискане на желанията.
Още примери за влиянието на Триединния мозък има в различни модели на личността, психопатологията, пазарната икономика и морала.
Извън науката обаче примерите са още повече. Животинският мозък, зарит дълбоко под повърхността на по-новия ни и цивилизован мозък, се коментира дори от Карл Сейгън. Книгата му "Драконите от Райската градина" се опира силно върху тази идея и има голям принос в разпространението й сред масовата публика.
Еволюцията не е "винаги права"...
заради разклоненията
Да видим в кое по-точно учените по-горе и техните колеги бъркат. Тук всъщност присъстват няколко проблемни представи за еволюцията на нервната система.
Първият проблем е, че се мисли за еволюцията като възходящ ред от низши и прости към висши и сложни животни. Или че докато еволюира, един организъм включва в себе си по-низшите организми и ги надхвърля.
По-правилно е да се каже, че животните произлизат от общи прадеди. Така по-сложни видове нервна система или разгърнати мисловни способности може да еволюират независимо много пъти (фиг. 1). Например главоноги мекотели като октопода и сепията имат впечатляващо сложни нервни системи и поведение; и същото е вярно за някои насекоми и други артроподи. Дори при гръбначни, които не са бозайници, сложността на мозъка се увеличава по независими начини няколко пъти. Особено при някои акули, тилиови риби и птици.
Фигура 1. Мозъците се "разклоняват" от тези на общи предшественици
и развиват сложността си по независими начини. Адаптирано от: Cesario et al., 2019.
После го има неоснователното вярване, че добавянето на нови мозъчни структури увеличава сложността на поведението.
Предположението, че по-големите мозъци се равняват на по-сложно поведение, остава обаче доста спорно. Най-малкото, другите животни не реагират автоматично на някакъв стимул. Цялото поведение на гръбначните се произвежда от свързани структури в нервната система, които съчетават информацията така, че да се появи поведение, въз основа на еволюционно зададени вериги за вземане на решения.
Крайният и най-важен проблем с този сбъркан възглед обаче е в допускането, че анатомията ни еволюира с "наслагване" на слоеве. В действителност еволюцията "предпочита" да редактира вече съществуващите части така, че да изработи от тях нови. Крилата на прилепите, да речем, не са нови добавки, а техните крайници просто са станали крила чрез няколко междинни стъпки.
По същия начин мозъчната кора не е нещо ново и специално отредено за хората, приматите или бозайниците. Всички гръбначни имат структури, които са еволюционно свързани с нашата мозъчна кора.
Всъщност мозъчната кора може да се е появила дори преди гръбначните животни. Учените, изследващи еволюцията на мозъците на гръбначните, спорят кои части от предния мозък на едни видове доближават частите от мозъка на други видове.
Но всички тръгват от идеята, че в основата си, всички гръбначни имат близки мозъчни области.
Дори областта ни за разума и планирането на действия (префронталният кортекс) не е характерна само за хората. Въпреки че все още се обсъжда размерът й при хората в сравнение с други животни, всички бозайници имат тази област.
Отвъд "примитивното" и "разумното"
мислене
Хубав пример за нелепостта на противопоставянето между импулсивното, "животинско" мислене и дългосрочното "рационално" мислене са проучванията за волята. Да отложиш удоволствието някога се приемало за признак на добре развита воля. Значи ли обаче това, че отлагането на удоволствието не е нещо, на което другите животни са способни?
И не е ли всъщност по-добре да оставим това противопоставяне настрана и да се запитаме как повтарящите се предизвикателства насочват нашите (или на някое животно) преценки за ползите и загубите? Например ако средата е сигурна, да изчакаш по-дълго за по-голямата награда, вместо да се нахвърляш веднага, вероятно ще е хубаво. Това обаче може да е безполезно в среда, където наградите не са сигурни и не може да се разчита на хората. Следователно импулсивността може да се смята за нещо полезно, когато средата е несигурна, а не някакъв проблем с морала, при който животинските ни желания преодоляват разумната преценка.
Използвани източници:
Cesario, J., Johnson, D. J., & Eisthen, H. (2019, December 24). Your Brain Is Not an Onion with a Tiny Reptile Inside. https://doi.org/10.31234/osf.io/x83dq
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
Няма коментари към тази новина !
Последни коментари