Винаги, когато някой някъде започне гладна стачка, хората започват да се питат колко дни всъщност е траел най-дългият подобен протест, по време на който стачкуващият със сигурност не е хапвал нито залък. Това става още по-често, ако в хода на протеста се случи да се появят съмнения в честността му. За гладните стачки обаче се говори като за установен и отдавна утвърден метод на протест и рядко се замисляме за друго – напр. откога всъщност той се практикува. Затова трябваше да се потърсят отговорите на тези два въпроса и след усърдно ровене в наличните исторически данни сега ви пожелаваме приятно четене!
Знаем, че поначало гладната стачка представлява форма на мирен протест – съзнателен отказ от приемане на храна в знак на върло несъгласие с дадени обстоятелства (най-често от висока значимост за обществения живот, но не само). Гладната стачка най-често преследва цели като привличане на общественото внимание към дадения проблем, ускоряване на евентуалното му решение, но и насаждане на чувство за вина у причинителите. Повечето от гладуващите продължават да приемат вода, но не и твърда храна.
Видове
Понятието "гладна стачка" не е абсолютно. Можем обаче да разделим гладните стачки на различни видове. Така например, съществуват такива, при които правилото за неприемане на каквато и да е храна действително се спазва, и други, при които животът на гладуващия бива поддържан принудително чрез хранителни смеси, както ще видим по-нататък. (Ще посочим и причините, поради които такъв "компромис" понякога бива допускан.) Освен това, гладните стачки могат да се разделят на "обикновени" (гладуващият не приема храна, но пие вода) и "сухи" (отказ от консумация не само на храна, но и на течности). Съществуват и по-специални режими на гладуване, напр. отказ от всички видове храна, с изключение на няколко точно изброени. Пример за това е гладна стачка "на хляб и вода" (консумация само на тези две неща). Има и своеобразен вид стачка, при която протестиращият не яде определен вид храна поради нейния произход и така протестира срещу положението си – напр. регистрирани са случаи на затворници, отказващи се от "затворническата храна" (която им се отпуска от управата на затвора), но с охота ядящи от онази, донесена им от роднини и близки.
Теорията също така разделя причините за гладна стачка на политически, социални, икономически и лични, а, разбира се, съществува и делението на лични (индивидуални) и масови.
Кратък медицински поглед
В първите около три дни организмът все още използва енергията от наличните запази от глюкоза. След това черният дроб започва да преработва телесните мазнини – това е т.н. кетоза, а след нея тялото преминава в режим на гладуване. В тази стадий тялото се опитва да "изстиска" и последната останала енергия от мускулите и най-важните органи, а загубата на костен мозък става животозастрашаваща.
Ранна история
Ако се съди по факта, че през 1861 г. британското колониално управление на Индия забранило определен вид гладни стачки (кои – вж. долния абзац), може да заключим, че разглежданият протестен метод е бил твърде популярен в тази страна. И наистина, от п-в Индустан идва първото описание за гладна стачка, което успяхме да открием – в индийската национална епопея "Рамаяна", създадена около ІV век пр. Хр. Там във ІІ книга се описва как героят Бхарата отива при Рама, за да го убеди да се върне от изгнание и да започне да управлява царството. След като прилага много аргументи, от които обаче нито един не проработва, Бхарата решава да започне гладна демонстрация. Кара колесничаря си Сумантра да му донесе стръкове от свещената трева "куша", но той е прекалено зает да съзерцава Рама и затова на Бхарата в крайна сметка му се налага сам да се сдобие с тревата, преди да легне върху тревата право пред Рама. Той обаче съумява бързо да го убеди да изостави този метод за постигане на целите.
Въобще изглежда, че гладната стачка като средство за постигане на някаква цел е отдавнашен елемент от древноиндийската култура. От шастрите (пояснителни текстове в индийските религии – коментар към по-кратката сутра) разбираме, че кратковременното протестно гладуване (абходжана) или направо гладната стачка до смърт (прая) било средство за въздействие на кредитора над неизправен длъжник. Кредиторът можел да започне да гладува или дори да престане да храни своите слуги и семейство. За да има по-ясен ефект, такава кредиторска гладна стачка можела да се проведе пред жилището на длъжника и в случай на смъртта на кредитора длъжникът се смятал за негов убиец, с всички произтичащи от това последствия.
Първите свидетелства за масовото прилагане на гладната стачка като начин за социална борба се съдържат в кашмирската хроника "Раджатарангини" от ХІІ век, където се споменава за колективно гладуване на брахмани. При най-мащабната такава проява в храма Гокула се събрали всички храмови съветници в Кашмир, които поискали абдикация от престола от управляващия владетел Бхикшу и реставрация на съперника му Сусала. В същата хроника се описват и индивидуални гладни стачки. След като за определеното време един ищец не успял да докаже, че водоемът му e бил несправедливo присвоен от друг човек, поискал преразглеждане на делото си и започнал гладуване, за да привлече вниманието на монарха и той лично да се заеме с казуса. Той наистина направил това и с помощта на съветниците си решил спора в полза на ищеца.
В предхристиянска Ирландия отказът от храна е бил използван като протест срещу различни несправедливости и е носел названията Troscadh и Cealachan. В тогавашните граждански кодекси той е строго кодифициран и са налице специфични правила, при които да се използва. Както и в Древна Индия, гладната стачка често се извършвала пред вратата на нарушителя. Обикновено такива действия се започвали, за да се изиска дължим дълг или за да се постигне справедливост след нанесени злини или получени несправедливи обвинения. Антрополозите търсят корена на това във високата значимост на културата на гостоприемството – ако човек оставел някого да умре пред прага си (дори и той да е бил обвинен в нещо), значело да бъде завинаги обезчестен и, така да се каже, завинаги дамгосан. Няма обаче сведения за умрели от гладна стачка хора в предхристиянска Ирландия.
Известни гладни стачки
В началото на ХХ век гладните стачки били често срещано средство в арсенала на суфражетките в британските затвори. Първият такъв пример е с Мериън Дънлъп (Marion Dunlop) през 1909 г., която била освободена, тъй като властите не искали личността й да придобие ореола на мъченик. В повечето случаи обаче затворническата управа прибягвала до принудително хранене на стачкуващите, което те тълкували ката форма на мъчение. Смята се, че Мери Кларк – сестра на британската политическа активистка Емили Панкхърст – умряла скоро след като била насилствено нахранена в затвора, а други (като напр. лейди Констънс Булър-Литън) имали сериозни здравословни проблеми по същата причина (Simon, Cumming 2009: 156). Това изглежда логично, тъй като след продължително гладуване възстановяването на приема на хранителни вещества (захранването) в организма трябва да става постепенно, поради множеството междувременно настъпили промени. Едва ли обаче служителите на грубата затворническа реалност са били толкова съобразителни.
През 1913 г. бил приет нов закон, който смекчил политиката – гладни стачки се допускали, а затворниците били освобождавани, ако се разболеели. След оздравяване обаче суфражетките били връщани в затвора, за да доизлежат присъдите си.
Същите методи на протест прилагали и американските суфражетки. Преди приемането на Деветнадесетата поправка в Конституцията (19.VІІІ.1920 г.) няколко години група суфражетки начело с Алис Пол провеждали гладни стачки и понасяли принудително хранене, докато били заключени в затвор във Вирджиния.
Принудително хранене на суфражетки в Англия, началото на ХХ век
Както вече се убедихме, гладните стачки имат дълбоки корени в ирландската традиция. Става преди всичко за действие, насочено към това социално по-висшестоящ човек да бъде засрамен за несправедливост, която е причинил на индивид, стоящ по-ниско в обществената йерархия. Както отбелязват двама университетски изследователи, това вероятно е част от по-голяма, индоевропейска традиция, от която Ирландия е само част (Binchy 1982: 168 – 178; Thurneysen 1925 – 25: 260 – 275).
Този метод на протест е широко използван в борбите на ирландските републиканци, напр. през т.н. революционен период 1916 – 23. В началото употребата на гладните стачки в затворите била туширана с принудително хранене, което достига своя връх със смъртта на ирландския революционер Томас Аш (Thomas Ashe, ир. Tomás Ághas) в дъблинския завод Маунтджой през 1917 г. Друг случай – по време на Англо-ирландската война, през октомври 1920 кметът на Корк Терънс МакСуини (Terence MacSwiney) умрял от гладна стачка в затвора Брикстън. От това време са известни и други гладни стачки, една от които е групова и трае 94 дни (11.VІІІ. – 12.ХІ.1920).
През 1920-те г. корабът "Арджента" бил използван от британското правителство като плаващ затвор за борци от ирландското републиканско движение. До февруари 1923 на съда, закотвен до Белфаст, били задържани 263 души. Натикани в клетки под палубите, затворниците били принудени да използват общи тоалетни, които при накланянето на кораба често се изливали в общите помещения. Липсвала каква да е мебелировка, дори най-обикновени маси за хранене; затова хората ядели на пода, а кошмарно ниското хигиенно равнище им докарвало редица болести. През зимата на 1923 г. били обявени няколко колективни гладни стачки, една от които увлякла над 150 души.
След края на Ирландската гражданска война през октомври 1923, около 8000 затворници – членове на Ирландската републиканска армия (ИРА) – излезли на гладна стачка, за да протестират срещу продължителното си задържане от страна на властите в т.н. Ирландска свободна държава (основана през 1922 като британски доминион). До май 1923 г. били интернирани над 12 000 републиканци. В стачката умират двама мъже – Дени Бари и Ендрю О`Съливан, но тя била отменена, преди смъртните случаи да се увеличат. "Свободната държава" все пак освободила жените от затворите, но на мъжете им се наложило да чакат до следващата година.
По-нататък, по време на двете правителства на Ирландия начело с Имон де Валера (Éamon de Valera) също били организирани гладни стачки поради различни причини и обстоятелства.
Древната тактика била отново използвана от Временната ирландска републиканска армия в началото на 70-те, когато няколко републикаци (като напр. Шон МакСтифейн (Sean MacStiofain) успешно използвали гладна стачка, за да бъдат освободени от задържане, без да им бъдат повдигнати обвинения. От тази епоха обаче са засвидетелствани и смъртни случаи. Така например, през 1974 членът на ИРА Франк Стаг умрял след 62-дневна гладна стачка в британски затвор, която той започнал, защото искал да бъде репатриран в Ирландия.
Без съмнение обаче най-известната ирландска гладна стачка остава тази на затворниците в северноирландския затвор Мейз през 1981 г. Корените на това събитие са още през 1980, когато седем бунтовници от Временната ирландска републиканска армия обявяват гладна стачка с искане да получат специален статут на политически затворници, защото се смятат за военнопленници, а не за крадци и убийци, към каквито били приравнявани тогава. Активистите от ИРА отправят пет основни искания: право да не носят затворнически униформи; да не бъдат принуждавани да извършват затворнически труд; право свободно да се сдружават с други затворници; право на минимум едно посещение и писмо седмично; и накрая – връщане на възможността за преразглеждане и намаляване на техните присъди. В началото лондонското правителство на Маргарет Тачър изразило готовност да удовлетвори исканията им, но след това отхвърлило редица подробности по споразумението и на следващата 1981 г. затворниците започнали нова гладна стачка. Този път, вместо да гладуват всички едновременно, те предприели друга тактика: хората започнали да отказват храна един след друг в опит възможно най-много да привлекат общественото внимание към личната съдба на всекиго, а и да проточат стачката колкото се може по-дълго.
Важен момент в тази стачка е датата 5 май 1981 г., защото тогава, след 66-дневна гладна стачка, починал 27-годишният Робърт Джерард О’Шонеси (или накратко Боби Сандс), избран за народен представител в Парламента на Великобритания. Това събитие оказало голямо влияние върху каузата на ИРА, Ирландия и Обединеното кралство – подкрепата за ирландските националисти все повече се увеличавала, бързо нараствали броят на членовете и влиянието им, докато официален Лондон се силно дискредитирал – английското отношение към демократично избран депутат било обявено за варварско. Периодите без храна, издържани от различни хора от стачката, били от 46 до 73 дни, а след Сандс умрели още десетима затворници от ИРА – временна.
На 31 юли започнало началото на края на гладната стачка, когато майката на един от затворниците настоятелно поискала медицинска намеса, за да спаси живота му. В следващите два дни умрял по един стачкуващ, а до 20 август още двама. Точно на 20 август Боби Сандс спечелил изборите в своя район с неочаквано висок брой гласове. На 6 септември семейството на още един гладуващ – Лорънс МакКиън – станало четвъртото, поискало медицинско лечение за него, а започнали да се множат и призивите за прекратяване на стачката, идващи от философа и теолог Кахал Дейли и новия държавен секретар на Северна Ирландия Джеймс Приор. Лиъм МакКлоуски спрял протеста си на 26 септември, след като разбрал, че семейството му ще изиска лекарска намеса, ако той изпадне в безсъзнание, и когато станало ясно, че семействата на другите непокорни ще направят същото.
Официално тази толкова дълга гладна стачка завършила в 15:15 ч. на 3 октомври 1981 (Walker 2006: 251 – 2), след цели 217 бунтовни дни. След описаните смърти, настъпилите масови безредици в различни северноирландски градове и увеличаващата се тежест на световното мнение принудили правителството на Тачър да направи някои отстъпки на ирландските затворници, което единственото от петте искания, което продължило да не се удовлетворява, било това да не извършват затворнически труд, но по неофициален път скоро и това станало, когато през 1983 г. ИРА организирала бягството на 38 души и затворническите работилници били закрити.
Затворът Мейз
Началото на ХХ век било време на множество гладни стачки в Индия, защото тогава те станали средство за борба на индийците с британското колониално владичество. Когато говорим за гладни стачки, не можем да не споменем името, станало синоним на тази форма на протест, а именно индийския борец за човешки права, политически водач и философ Мохандас Карамчанд (или Махатма) Ганди. Той обявявал гладни стачки 17 пъти през живота си, в затвора и извън него, като най-дългите от тях са през 1924 и 1933 г. – по 21 дни. Заради силната му известност в света обаче британските власти никога не го оставили да умре при такива обстоятелства. За причините Ганди да избере точно този път да комуникира посланията си към света са изписани много страници, като тук само ще отбележим, че за него това бил един както ненасилствен, така и достатъчно заострящ вниманието начин да обърне общественото внимание върху исканията си. Според Ганди това било сред основните правила на създадената от него философия "сатяграха" – програма за ненасилствени протести за постигане на политически цели, която се основава на идеята за т.н. ахимса – санскритска дума, която букв. означава ,,ненасилие“ и е една от най-важните етични основи на индуизма, джайнизма и будизма. За интересуващите се от борбите на Ганди и неговите методи и начинания бихме препоръчали страниците за него в последното издание на книгата на проф. Георги Янков "Политологичната мисъл от древността до наши дни" от 2006 г.
Подобно на Ганди, и други дейци на индийското освободително движение използвали гладната стачка. На двама от тях принадлежи най-дългият такъв протест в историята, след който все пак има оцелял човек. Попаднал в затвора през 1929 г. след обвинение в убийство на двама души, индийският гражданин Бхагат Сингх започнал да гладува, предявявайки конкретни искания – за по-добри дрехи и хигиенни стандарти и за прекратяване на ежедневния затворнически труд. С удължаването на стачката популярността на Сингх дотолкова се увеличавала, че затворническите власти решили да започнат да го изкушават да прекрати протеста си, поставяйки чинии в храна в килията му, но той бил непреклонен и не се докосвал до тях. Накрая индиецът завършил стачката си на 5 октомври 1929 г., когато вече бил отслабнал само до 119 фунта, но исканията му все пак били удовлетворени. Гладната му стачка се проточила 116 дни, през което време починал солидарно гладуващият с него Джатин Дас (след 63 дни гладуване). Гладната стачка на Бхагат Сингх се смята за най-дълго продължилият такъв опит, по време на който в организма на стачкуващия не са били вкарвани никакви хранителни вещества по какъвто и да било начин.
Бхагат Сингх
Време е да напуснем полуостров Индустан и да прелетим до остров Куба. През последните няколко десетилетия там се разиграли няколко типично политически гладни стачки. През 1972 г. хвърленият в тъмница поет и дисидент срещу управлението на Фидел Кастро Педро Луис Бойтел (Pedro Luis Boitel), осъден от властта, започнал да гладува и след 53 дни, по време на които приемал само вода, умрял на 25 май.
Докторът по психология и независим журналист Гийермо Фариняс през годините е организирал 23 гладни стачки, протестирайки срещу различни действия на режима на Кастро. Така например, през 2006 г. той започнал гладуване (проточило се седем месеца) в знак на протест срещу мащабната цензура върху Интернет в Куба. Тогава той заявил, че е готов да умре в борба срещу цензурата в страната, но в крайна сметка приключил стачката си през есента същата година, имайки сериозни здравословни проблеми, макар и все още намирайки се в съзнание. През 2006 г. Фариняс получил и награда в сферата на киберсвободата от международната неправителствена организация "Репортери без граници".
Последният кубински пример, който ще дадем, е от 2010 г. Орландо Сапата Тамайо (занимаващ се със зидарство и водопроводни работи и член на опозиционното Републиканско алтернативно движение) бил арестуван на 6.ХІІ.2002 г. в рамките на акция срещу дисидентски групи. След седем години в затвора – на 2.ХІІ.2009 – Тамайо започнал протест, обявявайки се против забраната на затворническата управа да носи белите си дисидентски дрехи и против лошите жизнени условия в затвора. По време на стачката си дисидентът отказвал да яде каква да е храна, с изключение на онази, която му носела майка му, с която имал право да се вижда в килията на всеки три месеца. Според базираната в САЩ кубинска опозиционна група "Кубинска демократична дирекция", затворническите власти започнали да отказват да дават храна на Тамайо, което в крайна сметка му причинило допълнително влошаване на здравето и бъбречна недостатъчност.
Тъй като той упорствал в гладния си протест, бил приет в болница, където организмът му интравенозно бил захранван с флуиди против волята на стачкуващия. Независимо от това обаче, на 16.ІІ.2010 състоянието на Тамайо рязко се влошило и той бил преместен в друга болница, където в крайна сметка починал на 23.ІІ следобед.
Това била първата "политическа смърт" на опонент на кубинското правителство след тази на поета Бойтел през 1972 г. На 16.ІІІ.2010 в интернет блог било публикувано открито писмо, осъждащо кубинското правителство за действията му спрямо Орландо Сапата и за по-малко от седмица то било подписано от над 30 000 души, между които интелектуалци и от лявата, и от дясната част на политическия спектър.
Последният пример за гладна стачка, който ще приведем в този некратък списък, е и онзи, който официално се води за най-дълго продължил такъв протест в света. Става дума за "Желязната лейди от Манипур", която на 26 юли 2016 г. завърши своята безпрецедентна гладна стачка, чиято дължина е по-удобно да се изрази не в дни, а в седмици, тъй като така по-лесно ще придобиете представа за времетраенето – 500 (седмици)! Иром Чану Шармила започнала своята удивителна кампания на 5 ноември 2000 г., след като десет невъоръжени лица били убити от индийски войници в източноиндийския щат Манипур, заподозрени в среща с бунтовници близо до столицата му. Шармила се изпълнила с все по-голямо отвращение към индийските въоръжени сили, когато научила за млада жена, изнасилена от войниците. Корена на тези прояви тя виждала в действащия в някои североизточни области на Индия Закон за особените правомощия на въоръжените сили (AFSPA – Armed Forces Special Powers Act), приет през 1958 г., който предоставял на военните особени права на действие – в това число да стрелят на месо, щом преценят, че се намират в животозастрашаваща ситуация, и да извършват арести без заповед от представител на съдебната власт. Освен това, законът им осигурявал имунитет срещу съдебни дирения, предоставяйки на практика предварително разрешение за действията им, давано от централното правителство.
Три дни след началото на гладната си стачка срещу този смятан от нея за несправедлив закон Иром била арестувана. Причината? Според индийското законодателство е углавно престъпление човек да се опита да се самоубие и такава постъпка може да доведе до лишаване от свобода за една година. В затвора Иром била подложена на насилствено хранене чрез специална тръбичка, вкарана в носа й, която доставяла на организма на затворничката смес от витамини, минерали, лаксативи, протеинови добавки и супа от леща. След като закрепили здравето й, Шармила била пусната от затвора, но след това веднага отново започнала да гладува, заради което вече я задържали за неопределен срок.
През цялото това време Иром била насила хранена чрез споменатата тръбичка и не приемала през устата си нито храна, нито вода. С годините тя събрала огромна поддръжка в Индия и от целия свят и през 2014 г. две партии се обърнали към нея с предложение да участва в националните избори, но тя отказала. На всеки две седмици Шармила се явявала пред Върховния съд на Манипур, за да потвърди, че не се е отказала от протеста си. Когато в края на юли 2016 затворничката обяви, че ще участва в изборите за законодателно събрание на щата, съдът я освободи под гаранция. Тогава Шармила заяви, че прекратява гладната стачка, защото смята, че ще бъде по-полезна, ако работи за промяната от позицията на човек, разполагащ с власт. По това време правозащитната организация Амнести Интернешънъл провъзгласи Иром за ,,затворник на съвестта“.
Докато била в ареста, Шармила не преставала да се бори и срещу несправедливото според нея задържане. През 2014 г. адвокатът й оспорил намерението й да се самоубие чрез предприетата гладна стачка, като се позовал на дългата традиция на тази форма на протест в индийската история, давайки пример главно с Махатма Ганди и неговите последователи. Чрез това той се опитвал да докаже, че гладната стачка не е престъпление, и така успял да опровергае решението от по-нисша съдебна инстанция, намиращо Шармила за виновна. Затова на 19 август 2014 тя била освободена от задържане, тъй като съдът постановил, че няма достатъчно основания за това. След това обаче, упоритата Иром възобновила гладната си стачка, което и станало причина да я върнат отново в ареста.
Докато била в затвора, Шармила четяла поезия, пишела стихове и медитирала. Много малко хора можели да я виждат; протестиращата жена не желаела дори майка й да я посещава, тъй като се опасявала, че срещата ще отслаби решимостта й да гладува докрай за успеха на каузата си.
Тази гладна стачка за момента се цитира като най-дългата в историята, но трябва да отбележим, че тук все пак животът на стачкуващия е поддържан, макар и насилствено, и в организма му са вкарвани хранителни вещества. Както видяхме (а виждаме и от други примери около нас), такова "опорочаване" на гладните стачки обикновено се случва или заради намесата на близките на гладуващите, които ги откарват в болница, където те биват принудително захранвани, или защото понякога властовите органи не са съгласни човек да умре от доброволно неприемане на храна и също предприемат "насилствено" поддържане на живота на стачкуващия.
Представените примери за гладни стачки, разбира се, не изчерпват пълната им хронология, но целта беше да създадем текст, в който поне да бъдат включени най-значимите такива, а и също така да може да се илюстрират с примери изброените в началото различни видове протестно гладуване.
Нека кажем две думи и за т.н. принудително хранене – словосъчетание, което употребихме няколко пъти досега. Както видяхме, тази практика широко се е използвала и се използва по време на затворнически гладни стачки, но нека отбележим, че още през 1975 г. Токийската декларация на Световната здравна организация забранила насилственото хранене на затворници, ако се спазват определени условия. Според този документ, ако те доброволно се отказват от храна, не трябва да бъдат захранвани принудително, но само ако двама независими лекари потвърдят, че затворникът може спокойно, трезво, разумно да разгледа последствията от решението си, които лекарите са задължени да му обяснят. Съществуват и други изказвания по този казус, напр. на Европейския съд на правата на човека. Тук обаче навлизаме в друга материя – тази на правото – и затова може би е по-добре да разгледаме тези случаи в друга публикация.
Антон Оруш, Sandacite.bg – https://www.sandacite.bg
Източници:
1981 Irish hunger strike - https://en.wikipedia.org/wiki/1981_Irish_hunger_strike
5 Longest Hunger Strikes In History - https://www.top5s.co.uk/5-longest-hunger-strikes-in-history/
Binchy, D. A. A Pre-Christian Survival in Mediaeval Irish Hagiography. In: Ireland in Early Mediaeval Europe. – Cambridge : Cambridge University Press, 1982.
Concluye la campaña #OZT: Yo acuso al gobierno cubano - http://orlandozapatatamayo.blogspot.com/
HMS Argenta – Republican Internment Prison Ship - https://stairnaheireann.net/2015/08/27/hms-argenta-republican-internment-prison-ship/
Hunger Strike - http://www.lokashakti.org/encyclopedia/concepts/955-hunger-strike
Hunger strike - https://en.wikipedia.org/wiki/Hunger_strike#Early_history
'Iron Lady of Manipur': World's longest hunger strike ends - https://edition.cnn.com/2016/08/09/asia/longest-hunger-strike-ends/index.html
Precedents For Hunger Striking - https://www.mtholyoke.edu/~kcomroe/precedent.htm
Suicide or protest? Hunger strike rivets India - https://www.bostonglobe.com/opinion/2014/09/08/suicide-protest-hunger-strike-rivets-india/AsY7oQUD70EkIObJYFHJiL/story.html
Taylor, Peter. Provos: The IRA & Sinn Féin. – London : Bloomsbury Publishing, 1997.
Thurneysen, Rudolf. Das Fasten beim Pfändungsverfahren. In: Zeitschrift für Celtische Philologie, № 15, 1924–25.
Walker, R. K. The Hunger Strikes. – Derry-Londonderry : Lagan Books, 2006
Wilson, Simon; Ian Cumming. Psychiatry in Prisons: A Comprehensive Handbook. – London : Jessica Kingsley Publishers, 2009.
Янков, Георги. Политологичната мисъл от древността до наши дни. ІІІ прераб. и доп. изд. – София : Унив. издателство ,,Стопанство“, 2006.
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
Няма коментари към тази новина !
Последни коментари